Питър кимна.
— Срещнах един човек. Не мога да кажа кой, нито къде се видяхме. Той спомена вашето име във връзка а малка група от влиятелни хора тук, във Вашингтон. Каза, че тази група била създадена преди няколко години със специалната цел да следи дейността на Джон Едгар Хувър. Каза, че според него вие сте инициатор на основаването на тази група. Бих искал да ви запитам, има ли такова нещо?
Съдърланд не помръдна. Големите му очи, увеличени още повече от лещите на очилата, бяха безизразни.
— Този човек спомена ли някои други имена?
— Не, сър. Никой, свързан с групата. Каза, че на знае никой друг.
— Мога ли да запитам в каква връзка изплува името ми?
— Значи, това е вярно, така ли?
— Бих бил признателен, ако първо отговорите на въпроса ми.
Питър помисли за миг. След като не спомена името на Лонгуърт, той би могъл да отговори на въпроса.
— Забелязал името ви в списък на Държавния департамент, което според него значело, че получавате специална информация.
— Информация за какво?
— За него, предполагам. Както и за хората, които биха били изложени на негативно отношение от страна на Хувър.
Съдията дълбоко въздъхна.
— Човекът, с когото сте разговаряли, се казва Лонгуърт. Бивш агент, Алан Лонгуърт, сега зачислен като служител в Държавния департамент.
Чансълър стегна мускулите на корема си, опитвайки се да прикрие удивлението си.
— Не мога да коментирам думите ви — неуместно изрече той.
— Не е нужно — отвърна Съдърланд. — А мистър Лонгуърт съобщи ли ви, че той бе специалният агент, натоварен да следи така нареченото негативно отношение?
— Човекът, е когото говорих, не е загатвал подобно нещо.
— Тогава позволете ми да поясня. — Съдията се намести в стола си. — Първо да отговоря на началния ви въпрос. Да, съществуваше такава група от загрижени хора, но, подчертавам, на времето. Съществуваше. Що се отнася до моето участие, то бе незначително и сведено до някои правни аспекти на въпроса.
— Не ви разбрах? На кой въпрос?
— Мистър Хувър притежаваше незавидно богата изобретателност, когато ставаше дума за неоснователни обвинения. Още по-лошо, той често ги обвиваше в злонамерени инсинуации, служейки си е провокативни обобщения, срещу които трудно можеше да се води борба с конвенционални юридически средства. Това бе непростимо прескачане на закона, особено като се има пред вид положението му.
— Тогава тази група от загрижени мъже…
— И жени, мистър Чансълър — прекъсна го Съдърланд.
— И жени — продължи Питър — бе формирана, за да закриля жертвите от преследванията на Хувър.
— В основни линии, да. В последните години той се беше озлобил. Навсякъде виждаше врагове. Погубваше добри хора, неизвестно защо. Чак месеци по-късно се виждаше пръстът на директора. Ние се мъчехме да спрем тази вълна от несправедливост.
— Бихте ли ми казали кои други бяха в групата?
— Не, разбира се. — Съдърланд сне очилата си и ги задържа в ръка. — Достатъчно е да ви кажа, че това бяха хора, способни да се противопоставят, тяхното мнение не би се пренебрегнало.
— А човекът, за когото говорехте, този агент в оставка…
— Не съм казал „в оставка“ — коригира го Съдърланд, — казах „бивш“.
Питър се обърка след този укор.
— Казахте, че този бивш агент е бил отговорен за наблюдението?
— За определени специфични наблюдения. Хувър ценеше Лонгуърт. Той го бе назначил като координатор за постъпващата информация за хора с доказани или потенциални антипатии към ФБР или към самия Хувър. Списъкът на тези лица бе огромен.
— Но видимо той е престанал да работи за Хувър. — Чансълър отново се запъна. Не знаеше как да формулира въпроса си. — Казахте, че сега е на работа в Държавния департамент. Ако е така, то той е бил откъснат от ФБР при доста необичайни обстоятелства.
Съдърланд си сложи очилата и се хвана за брадичката.
— Разбирам какво ме питате. Отговорете ми, каква е причината за вашето посещение тук?
— Опитвам се да узная дали мога да събера достатъчно материал за книга върху последните години на Хувър. Или, честно казано, върху неговата смърт.
Ръката на съдията се отпусна в скута му. Той остана съвършено неподвижен и гледаше в Питър.
— Не съм сигурен, че ви разбрах напълно. Защо дойдохте при мен?
Сега бе редно Питър да се усмихне:
— Романите, които пиша, изискват известна достоверност. Те са художествена измислица естествено, но аз се мъча да вмъквам колкото се може безспорни факти. Преди да започна една книга, разговарям с множество хора. Опитвам се сам да почувствувам конфликтите.
— Имате определено удачен подход. Синът ми цени заключенията, които правите. Снощи много убедено ми говори за това. — Съдърланд се наклони напред и опря лакти върху масата. Искрицата хумор се върна в погледа му. — А аз ценя мнението на сина си. Той е прекрасен адвокат, макар и доста строг в съда. Вие умеете да пазите тайна, нали, мистър Чансълър?