— Генерал Макандрю?
— Аз съм.
— Не сме се срещали — каза Питър и му подаде ръка. — Казвам се Питър Чансълър. Писател съм. Бих искал да разговарям с вас.
Нима това, което блесна в очите на генерала бе страх?
— Аз, разбира се, съм ви виждал. По телевизията, във вестниците. Май съм чел една от книгите ви. Заповядайте, мистър Чансълър. Простете ми изненадата, но… както сам казахте… не се познаваме…
Питър влезе в антрето.
— Общ приятел ми даде адреса ви. Но телефонът ви не е регистриран.
— Общ, приятел ли? Че кой е той?
Чансълър се вгледа в очите на генерала.
— Лонгуърт. Алан Лонгуърт.
Не последва никаква реакция.
— Лонгуърт ли? Не познавам такъв. Но явно трябва а го знам. Някой от моите служители ли?
— Не, генерале. Мисля, че е изнудвач.
— Какво казахте?
Това беше страх. Очите му светкавично се стрелнаха към стълбата, после се върнаха към Питър.
— Може ли да разговаряме?
— По-добре би било. Иначе ще ви изритам право навън. — Макандрю се обърна и посочи вратата. — В кабинета ми — отсече той.
Стаята бе малка, с тъмни кожени кресла, масивно чамово бюро, по стените трофеи от военната кариера на генерала.
— Седнете! — Макандрю му посочи стола пред бюрото. Това бе заповед. Генералът остана прав.
— Може и да не съм справедлив — каза Питър.
— Може. Хайде, казвайте за какво сте дошли?
— Защо се оттеглихте от поста си?
— Това не ви влиза в работата.
— Прав сте. Не е моя работа. Но то е работа на някого извън нас.
— Какви, по дяволите, ги дрънкате?
— За вас чух от човек на име Лонгуърт. Той ми каза, че сте били принуден да се пенсионирате. Че нещо се е случило с вас преди много години и сведенията за това събитие са изтеглени от служебното ви досие на военен. Според онзи човек липсващите сведения са попаднали в една изчезнала папка лични досиета. Досиета, съдържащи потулени факти, които, ако се разкрият, могат да унищожат лицата, за които се отнасят. Той ме накара да повярвам, че сте били заплашен с разкритие на вашето минало. И са ви заставили да напуснете армията.
Макандрю дълго остана безмълвен, застинал на място, очите му изразяваха смесица от омраза и страх. Когато заговори, гласът му бе съвършено равен:
— Този Лонгуърт каза ли ви какви са сведенията?
— Той твърдеше, че не знае. Аз само успях да си извадя заключение, че ще да са били от твърде важно естество, щом като сте били принуден да последвате заканата. И откровено казано, сегашната ви реакция потвърждава предположението ми.
— Мръсник! — изрече оня с пълно отвращение. — Нямате представа какво говорите.
Питър издържа на погледа му.
— Вашите тревоги, разбира се, не ме засягат и може би не трябваше да идвам. Дойдох, тласкан от любопитство. Любопитството е болестта на писателя. Не искам да узная проблемите ви. Не желая да нося този товар, повярвайте. Исках просто да си изясня защо ми съобщиха името ви. Сега вече разбирам. Вас просто ви използуват за проба. Но ще послужите като добър урок.
Очите на генерала вече не гледаха така враждебно.
— Проба за какво?
— За назидание на някого, който е на мушката. Ако наистина тези досиета са изчезнали и са попаднали в ръцете на някой фанатизиран маниак, явно той е искал да сплаши друг, но си е послужил с вас като урок за назидание.
— Не ви разбирам. Защо ви дадоха името ми въобще?
— Защото Лонгуърт държи да повярвам в някои обстоятелства до такава степен, чеда напиша книга за тях.
— Но защо намесва мен?
— Защото наистина има нещо в миналото ви и Лонгуърт има достъп до тази информация. Сега се убедих. Виждате ли, генерале, той използува и двама ни. Дава ми вашето име, а преди това вас ви заплашва с разкритие. Търсел е жертва. Мисля…
Едва стигна дотук. С бързина, тренирана в множество битки, Макандрю с един скок се намери до него. Ръцете му като нокти на звяр се впиха в Питър, натиснаха го надолу, после го изправиха на крака.
— Къде е той?
— Ей! За бога…
— Лонгуърт! Къде е… Кажете ми, мръсник такъв!
— Пуснете ме, кучи сине! Пуснете ме! — Питър бе по-едър от генерала, но не можеше да се мери с него по сила. — По дяволите, ще ми счупите главата!
Изтърси нелепост, но само това му дойде наум. Генералът го притисна до стената, суровото му лице и искрящите от ярост очи бяха на сантиметри от неговото.
— Попитах ви нещо. Говорете! Къде да намеря Лонгуърт?
— Не знам. Срещнах го в Калифорния.
— Къде в Калифорния?
— Той не живее там. Живее на Хавайските острови. Пуснете ме, чувате ли!
— След като ми кажете каквото искам! — Макандрю придърпа Чансълър напред и после го блъсна в стената. — В Хонолулу ли?