— Докторска дисертация. Това му стигаше. — Чансълър се усмихна. — Баща ми е почнал работа, след като изкарал само година и половина в колежа. Парите не му стигнали.
— Тогава нека се изразя по друг начин — той съзнава ли какво сте открили? Или какво мислите, че сте открили?
— Не напълно. Мислех си, че родителите ми ще прочетат дисертацията, след като я напиша. Сега не знам дали биха я прочели. Това ще бъде удар за тях. — Питър се усмихна накриво. — От вечния студент, станал на толкова години, не излезе нищо.
— Струва ми се, преди казахте „професионален“ студент? — поправи го дипломатът.
— Има ли някаква разлика?
— В подхода, струва ми се, има. — Сейнт-Клеър мълчаливо се наведе напред, големите му очи се вторачиха в Питър. — Бих искал да охарактеризирам с няколко думи положението така, както аз го виждам.
— Разбира се!
— В общи линии разполагате с материали за един напълно сериозен теоретичен анализ. Тълкуването на историята — от доктринери до ревизионисти — е нескончаема тема за спорове и изследвания. Приемате ли?
— Естествено.
— Да, разбира се. Иначе въобще не бихте се спрели на тази тема. — Докато говореше, Сейнт-Клеър гледаше през прозореца. — Едно непоследователно тълкуване на събитията обаче, особено на такъв период от недалечното минало, при това основано главно на написаното от други хора, едва ли е оправдано. Нали? Искам да кажа, че историците отдавна да са се нахвърлили върху този материал, ако мислеха, че от него може да излезе нещо. Но тъй като случаят не е такъв, вие се разпростирате извън общоприетите източници, разпитвате група озлобени старци и неколцина недоволни бивши разузнавачи и правите определени изводи.
— Да, но…
— Да, но — прекъсна го Сейнт-Клеър, като се извърна от прозореца. — Както сам казахте, нерядко тези изводи почиват на „откъслечни фрази без логична връзка“. А авторите на тези фрази отказват да се споменат имената им. Пак според думите ви разследванията не обосновават многобройните ви заключения.
— Това не е така. Заключенията ми са напълно обосновани.
— Никой няма да приеме тези заключения. Никоя официална инстанция, била тя научна или юридическа. И според мен съвършено основателно.
— Ето тук грешите, мистър Сейнт-Клеър! Защото аз съм прав. И не се интересувам колко комисии ще го признаят. Налице са факти, точно над повърхността, но никой не желае да се говори за тях. Дори сега, след четиридесет години! Защото същите неща се повтарят в момента! Шепа корпорации трупат милиони, като хранят военните режими из целия свят, наричайки ги „наши приятели“ и „предна линия на отбраната ни“. Очите им са в печалбите и само това ги интересува… Както и да е, даже да не мога да защитя изводите си с нужната документация, аз няма да захвърля плода на двегодишния си усилен труд. Няма да спра дотук само защото според комисията работата ми е неприемлива от научна гледна точка. Извинете, но това именно е неприемливо.
Ето това трябваше да узнаем. Ще се примириш ли накрая с неуспехите си и ще се оттеглиш ли от пътя? Другите мислеха, че ще отстъпиш, но не и аз. Ти знаеш, че си прав, а това е прекалено голямо изкушение за младостта. Нашата задача сега е да те направим безсилен.
Сейнт-Клеър не сваляше очи от Питър.
— На погрешен път сте. От тези хора не търсете признание. Потърсете го другаде. Където достоверността и фактите не са от значение.
— Не ви разбирам.
— Дисертацията ви е пълна с великолепно сътворени белетристични моменти. Защо не насочите вниманието си към прозата?
— Какво?
— Към прозата. Напишете роман. Никой не се интересува дали един роман е изцяло измислица, или почива на историческа правдивост. Това просто не е от значение. — Сейнт-Клеър отново се наклони напред, без да снема очи от Чансълър. — Опитайте в белетристиката. Може пак да не ви обърнат внимание, но поне ще имате шанс да се изкажете. Ала да продължавате сегашното си начинание, е напълно безсмислено. Ще пропилеете още година, а може и повече. И за какво в крайна сметка? Затова напишете роман. Излейте недоволството си в него и после решавайте с какво ще се занимавате.
Питър не откъсваше изумения си поглед от дипломата. Беше смутен, мислите му се блъскаха нерешително, едва успя да повтори една-едничка дума:
— Роман?
— Да. Струва ми се, отново се връщаме към неизправния карбуратор, колкото и неприятна да е аналогията. — Сейнт-Клеър се намести в стола си. — Вие признахте, че писаното слово не ви плаши. Цял живот сте гледали как белият лист се изпълва с думи. Преработете дисертацията в друго направление, с друг подход към събитията, който не изисква придържане към научни норми.