— Добре. — Морган се отпусна на стола. Протегна напред дългите си крака. Тази непринуденост не можеше да измами Питър. Тревогата личеше в очите на Тони.
— Спокойно, разумно — продължи Чансълър. — Разбирам какво се случи. И то няма да се повтори, което обяснява бележката на Лонгуърт. Той държи да му повярвам, защото знае, че иначе ще се разкрещя с цяло гърло.
— Кога намери време да размислиш върху всичко?.
— В ония четири часа из улиците. Не съзнавах, но нещата сами взеха да се наместват. И когато ти и полицаите се съветвахте долу, цялата схема се избистри в главата ми.
— Не говори като писател. — Морган вдигна очи от чашата си. — Схеми, наместване на нещата. Това са глупости.
— Не си прав. Защото Лонгуърт е принуден да мисли като писател. Трябва да мисли, както аз мисля, не виждаш ли?
— Не, но продължавай.
— Лонгуърт трябва да бъде спрян. Той знае, че мисля така. Той ме разпали с някакви откъслечни сведения и с трагичния пример какво би могло да стане, ако досиетата на Хувър все още съществуват. Не забравяй, че той е запознат с тези досиета, той ги е попълвал с унищожителната информация. За да се увери, че съм се хванал на въдицата, разиграва още един жив пример: конгресмен от южните щати, потънал в своите проблеми, замесен в насилие над черно момиче и убийство, което той не е извършил. Лонгуърт задействува всички сили и ме пуска в средата. Но когато всичко е задействувано, разбира, че е отишъл твърде далеч. Клопката завършва с убийство: това той не е очаквал. Когато разбира, идва да спаси живота ми.
— За да спаси книгата ли?
— Да.
— Не е така. — Морган скокна на крака. — Бръщолевиш като дете. И защо не? Това ти е работата. Разказвачите плещят като деца. Но, за бога, не смесвай истината с книгата.
Чансълър внимателно се взря в лицето на Морган. Откритието бе болезнено.
— Ти не ми вярваш, така ли?
— Искаш да знаеш истината ли?
— Нима сме променили нашето правило?
— Добре тогава. — Тони пресуши чашата си. — Вярвам, че си ходил в „Клойстърс“. Как си се добрал дотам, не знам. Сигурно си се прехвърлил през стената. Знам колко обичаш ранното утро и зората там сигурно е… Мисля, че си дочул някак си за смъртта на Роулинс…
— Но как? Нали от кабинета ми казаха, че току-що са им оповестили?
— Прощавай, но ти си чул това, не аз.
— О, господи!
— Питър, не искам да те засегна. Преди година никой не знаеше дали ще оживееш. Беше така близко до смъртта. Преживя непоправима загуба. Кати бе всичко за теб, така е… До преди шест месеца мислехме, а, искрено казано, аз бях убеден, че ти си загубен като писател. Страстта ти за писане бе загинала, нямаше го желанието, бръщолевещото дете бе загинало по магистралата на Пенсилвания. Дори когато те изписаха от болницата, по цели дни, дори по цели седмици ти не продумваше дума. Нищичко. После започна да пиеш. И после — няма три седмици оттогава — вулканът в гърдите ти изригна. Долиташ от Тихоокеанското крайбрежие по-възбуден от всякога, зареден с енергия и желание да работиш с мъст. С мъст… Разбираш ли?
— Какво да разбирам?
— Съзнанието ти е объркано. Не може така да се мята. Нещо ти прищраква. Ти сам каза, че не знаеш къде си бил почти четири часа.
Чансълър не трепна. Наблюдаваше старателно Морган, в главата му се блъскаха противоречиви мисли. Беснееше, задето издателят не му вярва, но същевременно почувствува необяснимо облекчение. Може би така е по-добре. Морган по природа бе човек, който обича да брани другите и събитията от миналата година бяха изострили този му инстинкт. Ако вярваше на Питър, за писателя нямаше съмнение какво би предприел Морган. Той щеше да спре книгата.
— О’кей, Тони. Да забравим случая. Край на всичко. Наистина не съм съвсем добре. Няма защо да се преструвам. Не знам защо го правя.
— Аз знам — меко отвърна Морган. — Да пийнем.
Мънро Сейнт-Клеър внимателно изучаваше Варак, който се показа на вратата в библиотеката на дипломата в Джорджтаун. Дясната ръка на агента бе бинтована, превръзка висеше на шията му. Варак затвори вратата след себе си и се приближи към бюрото на Браво, по чието лице се четеше мрачно настроение.
— Какво стана?
— Погрижих се за всичко. Частният самолет „Чесна“ на Роулинс се оказа на летището в Уестчестър. Откарах го до Арлингтън и влязох във връзка с доктора, който ползуваме в Съвета за Национална сигурност. Жена му нямаше избор, в същност на нея й е все едно. Роулинс не е бил застрахован за покушение върху живота му. Освен това тя има доста тъмно минало. Наложи се да й припомня някои неща.
— А другите? — запита Браво.