— Мистър Чансълър? — директно запита тя, без да му предложи ръка.
— Да — кимна Питър. — Благодаря ви, че ме приемате.
— Бяхте твърде убедителен по домофона. Заповядайте.
Той влезе в неголемия апартамент. Всекидневната беше модерна и функционална, преобладаваха правите и остри форми от хром и стъкло. Стая на дизайнер, от нея вееше студенина, но някакъв уют се внасяше от присъствието на домакинята. Въпреки външната прямота Алисън Макандрю притежаваше нескривана топлота. Посочи му един фотьойл. Той седна, а тя — срещу него.
— Бих ви предложила нещо за пиене, но не бих желала да ви задържам толкова.
— Разбирам.
— Все пак съм смутена, дори изпитвам някакво страхопочитание.
— Боже мой, за какво?
— То стана посредством баща ми. Аз „открих“ книгите ви едва преди няколко години. Имате почитателка в мое лице.
— Може би има още неколцина като вас, за радост на издателя ми. Но няма значение, не съм дошъл за това.
— Баща ми също харесваше книгите ви. Казваше, че сте много добър. Беше чел два пъти „Контраудар!“. Струваше му се страшна и твърде правдоподобна.
Питър беше изумен. Генералът не бе изразил тези свои чувства. Никакво възхищение, само съвършено бегло признание, че знае кой е Питър.
— Не знаех. Не ми го е казвал.
— Не бе склонен към ласкателство.
— Тогава разговаряхме за други неща. Много по-важни за него.
— Споменахте го по телефона. Че някакъв човек ви дал името му и казал, че са го принудили да напусне армията. Но защо? И как? Звучи невероятно. Не че нямаше хора, които искаха да напусне поста си, но те не биха могли да го принудят.
— А майка ви?
— Какво майка ми?
— Тя беше болна.
— Да, беше — потвърди момичето.
— Те са искали той да се отърве от нея, да я остави в клиника, но той отказал.
— Това бе негова работа. Не се знае дали, ако бе останала в клиника, щеше да получи по-добра помощ. Господ е свидетел, че той избра най-трудния за него път. Обичаше я, това бе важното.
Чансълър я наблюдаваше проницателно. Твърдостта, точните и отсечени думи бяха само фасада, а дълбоко зад тях се криеше чувствителна и ранима душа. Той не можеше да се стърпи. Реши да говори направо:
— Вие говорите, сякаш не сте я обичали.
Гняв проблесна в очите й.
— Майка ми се разболя, когато бях на шест години. В същност аз не я познавам. Не познавам жената, за която се е оженил баща ми, жената, която той цял живот не можа да забрави. Ако това ви подсказва нещо?
— Прощавайте. Държа се като глупак. Сега разбирам.
— Не като глупак, а като писател. Аз дълго имах близък приятел писател. Вие просто си играете с хората, без да искате.
— Не исках… — опита да се защити Питър.
— Зная. Казах, правите го, без да искате.
— Аз познавам ли приятеля ви?
— Може би. Той работи за телевизията. Живее в Калифорния. — Не спомена името му. Вместо това се пресегна към цигарите и запалката на съседната масичка. — Защо според вас баща ми е бил принуден да напусне армията?
Чансълър се смути.
— Нали току-що ви казах. Заради майка ви.
Тя остави запалката, без да снема от него очи.
— Какво?
— От армията са настоявали да я остави в някаква клиника за душевноболни. Той е отказал.
— И според вас това е причината?
— Така мисля.
— Тогава грешите. Сигурно сте подразбрали — ненавиждах много неща в армията. Но онези там в никакъв случай не са имали лошо отношение към майка ми. Повече от двадесет години колегите на баща ми, и по-високо-стоящи, и по-нискостоящи, проявяваха разбиране и съчувствие. Помагаха му както могат. Това като че ли ви изненадва?
Питър наистина бе изненадан. Сам генералът го бе изрекъл: „Ето сега разбирате каква е унищожителната информация… лекарите искаха да я оставя в клиника… Аз отказах да го сторя.“ Това бяха негови думи.
— Недоумявам наистина. Тогава според вас защо баща ви се е оттеглил? Знаете ли?
Тя дръпна дълбоко от цигарата си. Погледът й се зарея, виждаше неща, които Питър не можеше.
— Казваше, че е свършено с него, че вече нищо не го интересува. Като ми го каза, разбрах, че частично се е предал. Знаех, че скоро ще се предаде окончателно. Не както се получи наистина. Пък дори и това. Убит при грабеж. Мислила съм си. Приляга му. Като последен протест. Просто е искал да докаже нещо на себе си.
— Какво имате пред вид?
Алисън отново го погледна:
— Най-просто казано, баща ми загуби своя дух и воля за борба. И когато ми изрече онези думи, той изглеждаше най-тъжния човек на света.