— Разбира се — каза Питър и я притегли към себе си. — Те ще те обикнат. Както те обичам аз. О, божичко, колко те обичам!
Оправдано е, Генезис. Този Питър Чансълър притежава всички материали на Правителствената печатна служба, свързани с Нюрнберг. Издателят е наредил отнасянето им на един адрес в Пенсилвания.
Това нас не ни засяга, Банър. Венис и Кристофър са на същото мнение. Няма да предприемем никакви действия. Такова е крайното решение.
Но това е грешка! Той отново се връща към германската тема!
Много време след допуснатите грешки. Не може да се направи връзка. Години преди Нюрнберг видяхме ясно това, което не бяхме разбрали в началото. Няма връзка с нас. С никой от нас, и вас включително.
Не бъдете толкова сигурни.
Сигурни сме.
Какво мисли Браво?
Браво не е тук. Не е известен и няма да бъде.
Защо?
Поради причини, които нямат нищо общо с вас. Те датират от преди няколко години. Преди да се присъедините към „Инвър Брах“.
Решението ви не е правилно, Генезис.
Излишно се тревожите. Никога не бихме ви повикали, ако безпокойството ви имаше основание, Банър. Вие сте изключителен човек. В това никога не сме се съмнявали.
И все пак опасно е.
Автомобилите по магистралата за Пенсилвания сякаш увеличиха скоростта си, когато небето притъмня съвсем. На места внезапно се спусна гъста мъгла и размаза светлините на бързопрелитащите насрещни фарове. Неочаквано плисна силен дъжд и заудря косо по стъклата. Чистачките не успяваха да се справят.
Някакво трескаво безпокойство бе обхванало всички шофьори. Чансълър го усети. Автомобилите профучаваха, плискайки струи вода, сякаш водачите предусещаха как буреносните облаци се събират в небето над Западна Пенсилвания н инстинктът им, роден от опит, ги-караше да бързат за в къщи.
Гласът от авторадиото в „Континентала“ бе точен и категоричен.
„Управлението на пътищата призовава всички водачи да не се включват в движението в района Джеймстаун-Уорън. Тези, които в момента са на път, да спрат на близките крайпътни отбивки. Повтаряме: потвърждават се сведенията за надигаща се буря от езерото Ери, вятърът с ураганна сила…“
— Има отбивна на около четири мили оттук — каза ш Питър, като се взираше през стъклото. — Ще спрем. На двеста-триста метра от нея има и ресторант.
— Откъде знаеш?
— Току-що отминахме знака за Питсфийлд. Тон ми служи за указател: значи, съм на час от къщи.
Чансълър така и не разбра какво стана. Този въпрос щеше да го гложди до края на живота му. Стръмният хълм представляваше непроницаема стена от проливен дъжд, конто се изливаше мощно като из — ведро и блъскаше тежката кола като малка лодка в бурно море.
Внезапно отзад го заслепиха фарове, които проникнаха през задното стъкло и се отразиха в огледалото. Пред очите му заиграха бели петна, които замъглиха дори проливния дъжд. Виждаше само ослепителната ярка светлина.
Тогава онзи се изравни с него! Огромен товарен камион с ремарке го изпреварваше точно на тоя опасен наклон в поройната, свличаща се вода! Питър изкрещя на шофьора през затворения прозорец. Онзи не беше с всичкия си. Не виждаше ли какво прави? Не виждаше ли „Континентала“ в тая буря? Или беше ненормален?
Невероятното се случи. Огромният камион политна към него. Последва удар. Стоманеното шаси се вряза в „Континентала“. Чу се скърцане от триене на метал в метал. Този откачен го изтласкваше от пътя! Беше или пиян, или изплашен до безумие от бурята! През пелената на плющящия дъжд Чансълър различи силуета му горе в кабината. Той въобще не виждаше „Континентала“! Нямаше представа какво върши!
Последва втори разрушителен удар и стъклата на „Континентала“ се изпотрошиха. Колелата му блокираха. Колата отскокна вдясно, към тъмната бездна, която се простираше отвъд банкета.
Капакът се вдигна в дъжда, после колата залитна над извивката на пътя и полетя стремглаво надолу.
Писъците на Катрин се извисяваха над грохота от счупени стъкла и разбит метал, докато „Континенталът“ се преобръщаше надолу. Чуваше се стърженето на метал, сякаш всяка част се бореше да оцелее след последователните удари на автомобила в земята.
Питър се хвърли към писъка, към Катрин, но някаква остра метална част го прикова като стрела на място. Автомобилът се килна, превъртя и продължи да се плъзга стремително надолу.
После писъците спряха. Всичко свърши.
1
Петата лимузина бавно се плъзна по тъмните, оградени от дървета улици на Джорджтаун и спря пред мраморното стълбище, което се издигаше сред скулптурни фигури и колонади до портален вход. От този вход, както и от цялата къща лъхаше някакво спокойно достолепие; то се подчертаваше от приглушеното осветление иззад колоните, поддържащи централния балкон.