Питър се изправи, протегна се, направи няколко кръга с шията си. Беше му навик. Когато болката нахлуваше в слепоочията, облекчаваше я с кръговидни движения на врата. Макар че сега не го болеше. Независимо от напрежението на последните два дни само за няколко кратки мили усети тревожното пулсиране на болката. Алисън Макандрю влезе в живота му. Всичко бе толкова просто.
Телефонът иззвъня. Той се усмихна, държеше се като юноша. Сигурно е Алисън. Никой друг не знаеше, че е в този хотел. Вдигна слушалката, очаквайки я с характерния си смях да му каже, че всички таксита в Ню Йорк я отбягват, че стои затворена в бетонната клетка на зоологическата градина и животните се зъбят срещу нея.
Обади се женски глас, но това не бе гласът на Алисън, а напрегнат, остър глас на изплашен човек:
— Какво, за бога, сте направили? Как можахте да ме напъхате в книгата си? Кой ви даде това право?
Това бе гласът на Филис Максуел.
Безумието отново започваше.
Остави бележка на Алисън, втора бележка остави на бюрото, в случай че не забележи първата. Нямаше време да се обяснява. Случаят бе спешен, трябваше да излезе за около час и половина. Ще й се обади при първа възможност. Обича я.
Филис Максуел! Ужасно! Това, което му наговори, бе чудовищно. И Питър трябваше бързо и подробно да й обясни. Да. Наистина в книгата му става дума за журналистка, която на някои вероятно напомня за нея! Но по същия начин тази героиня би могла да напомня и за десетки други жени!
Не! В никакъв случаи не е искал да разбива живота й! Нито нейния, нито на който и да е друг! А само мита за Джон Едгар Хувър, за което никому не дължи извинение! Не, за бога, не! Той работи съвършено самичък! Каквито и проучвания да прави, каквито и източници да ползува, те нямат нищо общо с нея!
Или… с Паула Мингъс… която и да е тя.
Но в гласа, който разговаря с него от другия край на линията, нямаше капка разум — в един миг слаб и едва доловим, в друг — истеричен и писклив! Филис Максуел явно губеше разсъдъка си. За което той донякъде носеше отговорност.
Питър се опита да й отговори разумно. Безполезно. Опита се да й крещи — настъпи хаос. Накрая изтръгна съгласието й да се срещнат.
Тя отказа да дойде в хотел „Хей-Адамс“. Нали там бяха заедно? Не си ли спомня? Толкова ли е било противно?
Престани, за бога!
Отказа да се срещнат, където той пожелае: нямаше му доверие. И как ли би могла да му има? Не искала място, където могат да ги видят заедно. Предложи му да се видят в някаква къща на Тридесет и пета улица, северозападната част, близо до ъгъла на Уисконсин. Къщата била на нейни близки, които сега отсъствуват. Тя има ключ. Не си спомня точно номера, но няма значение, къщата е с бяла веранда, а на вратата оцветено стъкло. Тя ще бъде там след половин час. Затвори му телефона с думите:
„Значи, работите заедно с тях, така ли? Гордейте се с това!“
Едно такси се приближи към бордюра. Чансълър скочи в него, даде адреса на шофьора и се опита да събере мислите си.
Някой бе прочел ръкописа му. Това бе напълно сигурно. Но кой? И как? Мисълта как го плашеше, защото този, който се бе заинтересувал, бе отишъл твърде далеч. Знаеше предохранителните мерки, които вземат в машинописното бюро. Това влизаше в задълженията им, това беше репутацията им. Така че машинописната служба трябваше да се изключи.
Морган! Не с умисъл, а просто случайно! Тони притежаваше аристократична небрежност. Неговото странствуващо съзнание се луташе, виждаше едновременно десетки проекти. Бе напълно възможно Морган разсеяно да е оставил ръкописа на нечие бюро. Господи, или в мъжката тоалетна!
Таксито стигна до пресечката на Пенсилвания Авеню и Двадесета улица. На ъгъла имаше празна телефонна будка. Питър погледна часовника си. Беше пет и пет. Тони още бе в кантората си.
— Спрете до телефона, ако обичате. Трябва да се обадя. Няма да се бавя.
— Не се тревожете, броячът се върти.
Питър затвори стъклената врата на кабината и набра личния телефон на Морган.
— Тук е Питър, Тони. Трябва да те попитам нещо.
— Къде си, по дяволите? Говорих тази сутрин с мисис Олкът и от нея разбрах, че си в града. Звънях в апартамента, но там никой не ми отговори.
— Във Вашингтон съм. Нямам време да ти обяснявам. Слушай. Някой е прочел ръкописа ми за Хувър. Който и да е той, сторил е ужасно нещо, ужасна грешка…
— Чакай, моля ти се — прекъсна го Морган. — Това е невъзможно. Какво е това ужасно нещо? Каква грешка?