— Баща ми пътува много, агент…
— Смит — каза мъжът. — Останахте ли с впечатлението, че това пътуване е различно от другите?
— Не. Нищо такова.
— И планирахте да се видите тази вечер? В ресторанта на „Риц“?
— Да… Но откъде… — Тя млъкна.
Федералните служители можеха да открият всичко. Хари я бе научил на това.
— Да, за късна вечеря. За жалост…
Гърлото й се сви от мъка. Агентите не изглеждаха трогнати от болката й.
— Съжаляваме за загубата ви, госпожице Мидълтън, но…
— Госпожа Перес — поправи го грубо Джак. — Виждате, че моментът не е подходящ. Или ни обяснете защо сте тук, или си вървете.
Агент Смит го погледна в очите.
— Перес е известно име в Луизиана.
Джак се намръщи.
— Какво искате да кажете?
— Просто е име, с което сме запознати.
Джак Огюст Перес. Семейството му, потомци на испанците, населили района на Ню Орлиънс, имаше значително политическо и икономическо влияние. През трийсетте години на XX век, по времето на губернатор Хюи П. Лонг, бяха налагали властта си с железен юмрук. Днес го правеха с делова тактичност и страхотни връзки.
Бузите на Джак се зачервиха от гняв.
— За какво намеквате?
„Не ги оставяй да те раздразнят — помисли Шарлот. — Емоциите водят до грешки. Грешки, които могат да се окажат смъртоносни. Още една от мъдростите на Хари.“
Какво ставаше, по дяволите?!
Тя нежно докосна ръката на съпруга си.
— Успокой се, скъпи. Просто няколко въпроса.
— Благодаря ви, госпожо Перес — каза агентът. — Баща ви свърза ли се с вас през последните двадесет и четири часа?
— Не. Предположих, че полетът му е закъснял. Свикнала съм на такива неща с Хари.
Усети стреснатия поглед на мъжа си, но не му обърна внимание, а продължи:
— Откъде разбрахте, че съм тук, агент Смит?
Той пренебрегна въпроса й.
— Страхувам се, че баща ви си има сериозни неприятности.
Шарлот забеляза, че докато агент Смит говори, партньорът му изучава реакциите й. Освен това забеляза, че често потърква крака си с ръка, сякаш чеше ухапано или почиства петно.
„Въобще не приличат на федерални агенти — помисли си. — Агентите са обучени да се държат като роботи. Нервните тикове не са им позволени.“
— Неприятности? Не разбирам.
— Бил разпитван във Варшава във връзка с три убийства в Европа.
— Хари? — изненадано възкликна Перес. — Говорите за някой друг Харолд Мидълтън.
Агентът го погледна за миг, после пак насочи очи към Шарлот.
— Баща ви успял да хване полета на „Еър Франс“ от Париж няколко часа по-късно. Пристигнал на летище „Дълес“ и застрелял и убил полицай.
Шарлот не можа да се сдържи.
— Невъзможно!
— Съжалявам.
— Не е бил баща ми!
— Разбирам как се чувствате. Шок е, но имаме свидетели…
— Баща ми не може да е застрелял никого. Първо, Харолд Мидълтън прекара живота си в борба за справедливост. Издирваше и изправяше пред съда чудовищата, които тормозят и убиват хората. А и откъде е взел оръжие? Тъкмо е слязъл от международен полет. Кой е бил този полицай? И защо баща ми ще иска да го убие?
Гледаше упорито агента в очите. Последва напрегнато мълчание. След миг агентът отмести очи и сведе глава.
— Това са въпроси, на които може да отговори само баща ви. Трябва да говорим с него.
Федералните агенти бяха като лешояди — след като решаха, че някой е виновен, бяха в състояние да направят всичко възможно, за да докажат това.
Последното, което Шарлот би направила, бе да им помогне да открият Хари.
— Какво мога да направя? — попита тя с глас, който прозвуча дразнещо искрено дори за самата нея.
— Уведомете ни в мига, когато се чуете с него — отговори агент Смит и й подаде визитната си картичка.
Шарлот я огледа внимателно и видя, че е украсена с познатия печат на ФБР в червено, бяло и синьо. Агентът подаде картичка и на Перес.
— Това е номерът на мобифона ми. Можете да ми се обадите по всяко време на денонощието.
— Разбира се — отвърна тя и прокара пръст по картичката. — А ако го намерите…
— Вие ще сте първата, която ще узнае за това.
— Повтарям ви, че не сте прави. Търсите погрешния човек.
— Надявам се да е така. Заради вас.
Преди двамата агенти да излязат, Смит впери очи в нея. Нещо в изражението му я накара да настръхне.