— Колетът — напомни му тя. — Получихте ли го?
— Да.
— Какво беше?
Господин Ейб отново сведе очи. Камински осъзна, че го прави, когато е засрамен.
— Скъпият Хенрик ме помоли да не го отварям. Каза, че щял да бъде двойно опакован и ако някога нещо лошо се случело с него, трябвало да сваля само външната опаковка и да се свържа с човека, чието име е на картичката, залепена на вътрешната.
— Но вие все пак го отворихте — отбеляза тя.
— Самотата ражда любопитство и слабост — тъжно отговори той. — Напоследък съм ужасно самотен.
— И какво имаше вътре?
Фелисия намираше срама на стареца за очарователен. Тя самата щеше да съдере опаковката на колета за секунда, ако беше на неговото място. Нямаше причина за срам.
Той се замисли за момент, после стана, изчезна в спалнята си и след минута се върна с дебел смачкан плик.
— Опитах се да го опаковам пак — призна засрамено. — Но се боя, че оплесках работата.
Пликът бе голям, по-подходящ за чертежи, отколкото за писмо. Новаковски го сложи на масата почтително, почти благоговейно. Фелисия протегна ръка към него, но той я спря.
— Моля те — каза старецът. — Позволи ми да го направя аз.
Тя отпусна ръце в скута си.
Новаковски избърса ръцете си със салфетка, после внимателно извади съдържанието на плика.
Купчина листа. Първото й впечатление беше, че са много стари — пожълтели и изписани със старомодна писалка.
— Партитура — каза Фелисия. — И какво?
Новаковски се усмихна конспираторски.
— Много повече от обикновена партитура. — И завъртя листата към нея, за да й даде възможност да огледа съкровището по-добре.
Мили боже! Възможно ли беше? Не можеше да обърка шестнадесетинките и другите музикални знаци, но колкото и екзотични да изглеждаха написани на ръка, очите й бяха привлечени от подписа в горната част на листа. В нейните кръгове нямаше по-прочут подпис.
— Моцарт? — ахна тя.
— Оригинал — усмихна се Новаковски. — Или поне аз мисля така.
Фелисия не знаеше какво да каже.
— Сигурно струва цяло състояние.
— Три състояния — поправи я той. — Смятам, че е безценен. Очевидно е концерт за пиано, но проверих внимателно каталога на Кьохел и го няма там. Мисля, че това е неоткрита досега творба.
Каталогът на Кьохел бе международно признатият опис на многобройните произведения на Моцарт. Ако господин Ейб беше прав, наистина нямаше начин да се пресметне цената на ръкописа.
— Това е великолепно — каза тя. — Но не разбирам защо е уплашило вуйчо Хенрик. Ръкописът е можел да му помогне да осъществи всичките си мечти. Според мен това е откритие, което би мечтал да направи. Защо го е пазил в тайна? И защо го е пратил тук?
— Разумни въпроси — съгласи се старецът. — Но аз имам още по-сериозен въпрос.
Тя изчака търпеливо господин Новаковски да извади изпод ръкописа тънък плик. Видя на него само име, адрес нямаше.
— Кой е този Харолд Мидълтън и как би трябвало да го намерим? — попита Новаковски.
9.
Джоузеф Файндър
В мига, когато мобифонът й звънна, специален агент М. Т. Коноли изпита лошо предчувствие. Тъкмо се бе качила в асансьора в новата сграда, която подслоняваше офиса на ФБР в Северна Вирджиния, на път към „кабинета“ си — всъщност само малка преградена кабинка, но тя можеше да си я нарича така.
Погледна номера и веднага го позна: обаждането бе от сградата Хувър — дирекцията на ФБР във Вашингтон. Това не беше добре. Оттам идваха само лоши новини. Тя излезе от асансьора, стъпи върху блестящия мраморен под на фоайето и каза в телефона:
— Коноли.
Мъжки глас, леко писклив и прекалено педантичен.
— Обажда се Емет Колмбаш.
Не беше нужно да се представя — Коноли би познала превзетата му дикция навсякъде. Колмбаш беше заместник-директорът на ФБР, надзираващ стотиците агенти, които работеха в офиса във Вашингтон, както и в клона в Манасас, Вирджиния. Тя се бе срещала с Колмбаш няколко пъти, достатъчно, за да разпознае типа му: най-лошия вид подлизурко и бюрократ, усъвършенстван в подмолни интриги. Гърмяща змия в костюм.
Колмбаш нямаше причина да й се обажда. Поне не основателна причина. И защо звънеше от националната дирекция на ФБР, а не от кабинета си на Четвърта улица?
— Да, господине — отговори тя.