Но Джаксън й беше правила услуги. Беше откривала мобифони, избягвайки бюрократичните спънки. Защо внезапно се бе разтревожила за тях?
— Таня — каза Коноли, — какво става?
Джаксън не отговори.
— Притискат те, нали?
Кратко мълчание, после Джаксън каза:
— Пет минути след като ти ми се обади, ми звънна човек, който заема висок пост в Бюрото. И ми напомни, че извършвам престъпление, ако се опитам да открия местонахождението на мобифон без съдебно нареждане. Мога да отида в затвора заради това.
— Съжалявам, че те поставих в такова положение — извини се Коноли.
— Просто исках да разбереш.
— Таня — каза Коноли, — случайно този високопоставен човек да беше Емет Колмбаш?
— Аз… не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Джаксън.
Нямаше и нужда да отговаря.
— Имаш късмет — каза Ардсли ухилено.
— Драган Стефанович е стрелецът?
Той кимна.
— Доколко си сигурен?
— Деветдесет и седем процента вероятност за точна идентификация.
— Брус, това е чудесно.
„Ще ти се наложи да преглътнеш това, Колмбаш!“
— Вероятността на другия е по-ниска обаче.
— Кой друг?
— Може би седемдесет и осем процента.
— За кой друг говориш?
Ардсли се завъртя на стола си, затрака по клавиатурата и на плоския екран се появи образ. Беше снимка от близък план на тъмнокос мъж на около четиридесет години, облечен със скъп тъмен делови костюм. Чертите му бяха славянски.
— Къде е направена снимката?
— Охранителна камера пред мъжката тоалетна в терминал Д на летище „Дълес“.
— Кой е това? — попита тя.
— Найджъл Седжуик.
— Кой?
Ардсли натисна друг клавиш и втора снимка се появи на екрана до първата.
— Британски бизнесмен. От Бромсгроув, Устършир. Това е в Англия. Или поне така твърди паспортът му. Пристигнал във Вашингтон, за да купи някои неща за бизнеса си. Занимава се с продажба на джакузи.
— Изглежда, снимката е направена при паспортната проверка — отбеляза Коноли.
Ардсли се завъртя, сви скромно рамене и се усмихна.
— Точно така.
— Как се снабди с нея?
— Проникнах в компютъра на Националната сигурност. Е, не действах точно като хакер. Просто използвах задна врата към базата данни на митницата.
— И кой е този тип всъщност?
На екрана се появи трети образ. Коноли незабавно разпозна снимката като една от изпратените й от Падло снимки на бандитите на Агим Ругова.
— Вукашин — каза тя.
— Влязъл е в страната снощи. Полет на „Бритиш Еъруейс“ от Париж. С британски паспорт.
Коноли кимна.
— Предполагам, че министерството на националната сигурност не разполага със софтуер за лицево разпознаване. Иначе щяха да го спрат.
— О, имат си софтуер, повярвай ми — възрази Ардсли. — Освен това този тип е в списъците им за наблюдение.
— Може софтуерът им да не е толкова добър като нашия.
— Или някой, който е знаел кой е Вукашин, просто го е пуснал в страната.
— Няма логика. — Коноли се замисли.
— Много от действията на Националната сигурност не са логични — отбеляза Ардсли.
— Какво намекваш? Според теб, знаят кой е Вукашин, но въпреки това е допуснат в страната?
— Да — потвърди Ардсли. — Точно така си мисля. Но аз съм само видео анализатор, така че какво разбирам от тези неща?
— Господи…
— Позволи ми да те попитам нещо — каза Ардсли.
— Давай.
— Някога ще излезеш ли да пийнеш с мен?
— Не се предаваш, а? — усмихна се тя.
Той посочи мотивационния плакат на стената и каза:
— Постоянство.
И се усмихна свенливо.
Коноли тръгна към кабинката си и отдалеч видя, че на стола й седи някакъв мъж. Друг стоеше прав до него.
Мъжът на стола беше Емет Колмбаш. Онзи до него бе висок и слаб, с оредяваща коса и очила с рогови рамки. Коноли нямаше представа кой е.
Той я забеляза, промърмори нещо и Колмбаш бавно се завъртя.
— Агент Коноли — каза Колмбаш, като се надигна.
— Позволете ми да ви представя Ричард Чеймбърс от министерството на националната сигурност.