— За какво намеквате?
— Разкажете ми за другата си кариера, моля.
— Нямам друга кариера. Преподавам музика и удостоверявам автентичността на музикални ръкописи.
— Но доскоро имахте и друга кариера.
— Да, така е. Но какво общо има това?
Падло се замисли за секунда, после каза:
— Защото определени факти си дойдоха на мястото.
Студен смях.
— Какво точно означава това?
Това бе най-силната емоция, която Харолд Мидълтън обикновено си позволяваше. Вярваше, че човек губи предимствата си, ако не може да се контролира. И вечно си го повтаряше, макар да се съмняваше, че въобще би могъл да загуби контрол.
— Разкажете ми за кариерата си, полковник. Някои хора още ви наричат така, нали?
— Вече не. Но защо ми задавате въпроси, чиито отговори, изглежда, знаете?
— Знам някои неща. Но искам да узная повече. Например, знам само, че сте били свързан с МНТЮ и МНС, но не и подробностите.
Ратифицираният от ООН Международен наказателен трибунал за бивша Югославия разследваше и съдеше отделни лица за военни престъпления, извършени по време на обърканите и трагични битки между сръбски, босненски, хърватски и албански етнически групировки през деветдесетте години. МНС бе Международният наказателен съд, създаден през 2002 година, за да осъжда военнопрестъпници от всички краища на света. И двата се намираха в Хага и бяха създадени, защото народите са склонни бързо да забравят зверствата, извършени в държавата им, и нямат желание да търсят и съдят виновните.
— И как така започнахте да работите за тях? Изглежда странно да се прехвърлите от армията на вашата страна в международен трибунал.
— Бездруго планирах да се пенсионирам. Служих повече от двадесет години.
— Но все пак. Моля.
Мидълтън реши, че единственият начин да го пуснат скоро е да сътрудничи. Благодарение на часовата разлика все пак имаше шанс да стигне до Вашингтон навреме за късната вечеря в „Риц Карлтън“ с дъщеря си и зет си.
Така че обясни накратко на инспектора. Беше офицер от военното разузнаване, когато през лятото на 1999 година седем хиляди американски войници бяха изпратени в Косово като част от умиротворителните сили, защото страната бе въвлечена в последната от югославските войни. Бе настанен в лагер „Броудстил“ в югоизточната част на Косово, сектора, надзираван от американците. Селският район бе основно албански, както и по-голямата част от Косово, и често бе нападан от сърбите — и от другите части на Косово, и от управляваната от Милошевич Сърбия, от която навремето бе част. Войната бе приключила — десетките хиляди иронично наречени „хуманитарни“ бомби бяха произвели желания ефект, — но умиротворителите все още бяха нащрек, готови да спрат сблъсъците между страшните сръбски партизани и не по-малко безмилостната Албанска армия за освобождение на Косово.
Падло изслуша информацията, кимна и запали нова цигара.
— Малко след като бях изпратен там, един генерал от британския сектор в столицата, Прищина, се обади на командира на базата ни. Бил намерил нещо интересно и звънял на всички международни умиротворители, за да види дали някой има опит в колекционирането на изкуство.
— И защо? — попита Падло, като се вторачи в цигарата си.
Миризмата не беше толкова зловеща, колкото бе очаквал Мидълтън, но кабинетът бързо се изпълваше с дим. Очите го засмъдяха.
— Малко е дълго. Започва още от Втората световна война.
— Моля, разкажете.
— Ами… много албанци от Косово се били заедно с отряд от СС — Двадесет и първа планинска дивизия. Основната им цел била елиминирането на партизаните, но албанците получили възможност да прочистят етнически сърбите, които били техни врагове от години.
Сбръчканото лице на инспектора се намръщи.
— А, вечната история, където и да погледнеш. Поляци срещу руснаци. Араби срещу евреи. Американци срещу… — Той се подсмихна. — Всички.
Мидълтън не му обърна внимание.
— Двадесет и първа дивизия очевидно имала и друга задача. След падането на Италия и очакваното нападение от страна на Съюзническите сили Химлер, Гьоринг и останалите нацисти, които плячкосвали произведения на изкуството из цяла Източна Европа, искали безопасно място, където да ги скрият, така че дори ако Германия загуби, съюзниците да не могат да ги намерят. Говори се, че Двадесет и първа докарала камиони с изключително ценни предмети в Косово. Има логика. Малка, слабо населена страна. Кой би се сетил да търси там изчезнала картина на Сезан или Мане? Откритото от английския генерал била стара източноправославна църква. Запусната от много години и сега използвана за общежитие на останали без дом сърби от организация за подпомагане на бежанци към ООН. В мазето й войниците открили петдесет-шестдесет сандъка с редки книги, картини и партитури.