Камински усети светкавичната промяна. Стори й се, че въздухът около нея стана по-плътен и тежък. Усмивката на господин Фауст се изпари, тъмните му очи я пронизаха заплашително. Гневът и неподчинението й се стопиха, заменени от задушаващ страх. Този път почукването на вратата й донесе облекчение.
Беше същият як тип, който погледна Фауст нервно. Фауст му каза нещо — тя не разбра какво — и излезе. Мускулестият се обърна към нея и каза дрезгаво:
— Ела.
Фелисия дори не помисли да се възпротиви.
Фауст не беше излъгал за пътуването. Беше съвсем кратко и го прекараха в голямото бмв по нощните улици. Камински търсеше с поглед знаци и забележителности: Лайт Стрийт, Ийст Ломбард, голям стадион вляво, окъпан в светлина и застлан с яркозелена трева, после по-тесни улици и стари тухлени сгради. След десет минути спряха пред една от тях.
Висока четири етажа и доста широка, сградата й заприлича на склад или стара фабрика. Да, точно фабрика, разбра Фелисия, когато прочете лъскавата месингова табелка до модерния стъклен вход: „Фабрика за корабни платна — 1888“. Точно над табелката имаше друга с адреса: „Фримонт Авеню 121“.
„У дома“, помисли тя. Гневът й се завърна, когато последва Фауст вътре.
Голи тухли и ковано желязо разказваха за промишленото минало на сградата, а останалата част от фоайето — лъскав месинг, мрамор и рисувани стъкла — демонстрираше сегашното й превъплъщение в луксозна кооперация. Фауст я поведе към асансьора. Слязоха на четвъртия етаж и тръгнаха по боядисан в светлосиво коридор. Спряха пред черната врата в дъното и Фауст почука два пъти. После извади ключ от джоба на сакото си, отключи и влезе. И се закова на място.
Камински видя жилавия брадат мъж, насочил глок към гърдите на Фауст, чак когато се блъсна в похитителя си. Ахна и стисна ръката на Фауст.
Брадатият обаче се усмихна на Фауст и той отговори на усмивката му и спокойно попита:
— Какво става, Начо?
— Нищо, шефе — отвърна мъжът и прибра глока в кобура на кръста си. — На западния фронт всичко е спокойно. Можеш да се увериш лично.
Фауст нежно свали ръката на Фелисия от лакътя си и последва Начо до прозореца. Камински въздъхна и се огледа. Големият апартамент беше с тухлени стени, високи тавани, оголени греди и тръби, лъскаво дюшеме и оскъдна мебелировка: маса за карти, няколко сгъваеми стола, мъждива лампа и тежки бели завеси на прозорците. Имаше обаче много техническо оборудване: три лаптопа, няколко камери, два големи бинокъла, монтирани на триножници и насочени към тесни пролуки в завесите.
— Кога беше последната доставка? — попита Фауст и се наведе над единия.
— Следобед. Минути преди пет часа.
— Знаеш ли какво беше?
Начо погледна Фелисия и мина на испански. Тя се опита да разбере какво казва, но той говореше прекалено бързо, а и обясненията звучаха като научни, може би химически термини. Камински бавно се приближи до другия бинокъл. На мъжете, изглежда, не им пукаше. Тя надникна през бинокъла.
Светът навън бе обагрен в зелено, включително и една ниска дълга тухлена сграда, която изглеждаше съвсем близко. Беше с много прозорци, всичките с капаци, и изглеждаше изоставена. В центъра й имаше товарна рампа.
Начо дръпна завесите и образите потъмняха. Той погледна Фелисия и й кимна към стола в ъгъла. Тя седна и отново се опита да се вслуша в разговора. Сега не звучеше толкова технически. Фауст питаше нещо за някого. Дали той знаел… Какво дали знаел? Хорарио. Дали това беше „орарио“, което означаваше разписание или график? И кой беше този „той“?
Изглежда, и Начо не беше сигурен. Сви рамене, отиде до двойната врата на голям вграден гардероб и сложи ръце на дръжките.
— Може да извадиш повече късмет от мен, шефе — каза на английски и отвори вратата широко.
Камински изпищя.
Мъжът на пода в килера се вторачи в нея. Беше вързан с жица, а на устата му бе залепена промишлена лепенка. На голата му татуирана с вале пика глава имаше кървяща резка. Начо допря пръст до устните си и кимна на Фелисия да мълчи.
Тя нямаше представа колко време е минало, докато се съвземе от шока, но когато това най-после стана, видя Фауст да коленичи до татуирания. Сложи почти нежно ръка на рамото му и заговори тихо в ухото му. После свали лепенката от устата му. Устните на мъжа бяха сцепени и той плачеше. И говореше настойчиво и уплашено на английски.
— Не! Не седмици! Дни. Въпрос на дни. Може и по-малко.
Фауст нагласи лепенката на устата му и го потупа по гърба. После отстъпи назад и затвори вратата на гардероба. Начо го погледна и се усмихна.