— Все още се придържаме към правилния подход.
Фауст също се усмихна за миг.
— Обади ми се, ако има някаква активност. — После се обърна към Фелисия. — Връщаме се в хотела.
Тя се надигна и го последва. Тъкмо преди да излязат в коридора, го докосна по ръката и прошепна:
— Какво ще стане с него? С мъжа в килера?
— Начо ще има грижата — отговори Фауст. — Да вървим, трябва да направим план за вечеря.
Джак Перес се събуди с пистолет в ръка. В болничната стая цареше почти пълна тъмнина. Единствената светлина идваше от оранжевите бутони за повикване на стената, зелените числа на монитора за кръвно налягане и розовия отблясък от уличните лампи през завесите на прозореца. Тишината също бе почти пълна. Чуваше се само спокойното дишане на жена му, тихото бръмчене на климатика и електронното звънене на някакъв предупредителен звънец. Подходящо за два през нощта.
Но нещо го бе събудило от лекия му сън. Излизането на тъст му? Някой в коридора?
Перес разтърка очи, надигна се от креслото и безмълвно прекоси стаята. Хвана бравата с лявата си ръка, а дясната, стиснала пистолета, отпусна надолу. Пое си дъх и открехна вратата.
Мидълтън беше в коридора с гръб към него и говореше тихо с мъж и жена. Мъжът беше висок и бледен, небръснат. Очите му се стрелкаха бдително във всички посоки. Жената беше висока, загоряла и широкоплещеста. Тъмната й коса бе късо подстригана. Перес не издаде и звук, но Мидълтън някак си усети присъствието му.
— Ела и се запознай със старите ми приятели, Джак — каза той, без да се обръща.
Перес прибра пистолета в джоба си и затвори вратата на стаята.
— Това са Жан-Марк Леспас и Леонора Тесла, бивши мои колеги. Нора, Жан, това е зет ми, Джак Перес.
Леспас кимна на Перес, а Тесла му протегна дружелюбно ръка.
— Хари ни разказа за случилото се, господин Перес. Ужасно съжалявам за онова, което сте преживели със съпругата ви. Тя ще се оправи, нали?
— Загубила е много кръв, но лекарите твърдят, че ще се съвземе. А дали ще се оправи напълно, е друг въпрос. Не знам дали някой от двама ни ще се оправи напълно в близко бъдеще.
Тесла кимна съчувствено, а Мидълтън каза:
— Нора и Жан-Марк също са преживели много през последните два дни. Някакъв тип едва не убил Нора в Намибия, а Жан-Марк успял да избегне отвличане в Чапъл Хил.
— Господи, Хари, и всичко това заради…
— Така смятаме — отговори Мидълтън. — Мъжът, който нападнал Нора, търсел мен.
— Не останах достатъчно дълго, за да разбера какво искаха онези клоуни на паркинга — добави Леспас с дрезгав шепот. — Но говореха на сръбски и бяха въоръжени с онези скапани застави.
— И всичко това заради оня шибан ръкопис? — учуди се Перес.
Тесла и Леспас се размърдаха нервно. Мидълтън не отговори.
— За бога, Хари… — започна Перес, поклати глава и погледна Тесла. — Как успяхте да ни откриете?
— И двамата видяхме репортажите за проблемите на Хари на летище „Дълес“ и знаехме, че той бяга. Предположихме, че може да се покрие в къщата до езерото.
— Там се натъкнах на Нора — добави Леспас.
— И едва не ми пръсна главата.
— Видяхме кръвта и си помислихме най-лошото — продължи Леспас. — Започнахме да проверяваме по болниците и така ви намерихме.
Перес се обърна към тъст си.
— Не е било прекалено трудно. А типовете, които са по петите ви, които и да са те, изглеждат непреклонни. Колко време ще мине, преди и те да се озоват тук?
Мидълтън понечи да отговори, но в този момент се появи дежурната сестра.
— Вие и тъст ви можете да останете, господин Перес, но приятелите ви могат да идват само в часовете за свиждане.
Мидълтън се възползва от предоставената възможност.
— Права сте, извинете. Ще изпратя приятелите ни навън, а Джак ще остане при Чарли.
Хвана Тесла под ръка и поведе двамата към асансьора. Джак Перес остана да скърца безпомощно със зъби в тъмния коридор.
Навън бе топло и задушно. Паркингът на болницата бе почти празен. Жан-Марк Леспас запали цигара, дръпна силно и издуха облак дим в нощното небе.
Хари си спомни последния път, когато бе видял Леспас и Вал Броко. Кошмарно горещ ден на летище „Кениата“ в Найроби. Припомни си и сбогуването си с Леонора Тесла. То се състоя след последната му среща с двамата мъже, а и мястото бе много по-приятно — хотел в алжирски стил на Лазурния бряг, — но сбогуването с нея бе още по-тежко.