„Каква чудесна млада жена! А и съпругът й е много красив… Изглеждат толкова щастливи…“ Мидълтън скочи.
— Трябва да се прибера у дома. А ако се опитате да ме спрете, ще се обадя в посолството. — И тръгна към вратата.
— Чакайте! — рязко каза Падло.
Мидълтън се обърна.
— Предупреждавам ви. Не се опитвайте да ме спрете. Ако…
— Не, не. Имах предвид… — Той пристъпи напред и подаде на американеца паспорта му, после го докосна по ръката. — Моля ви. Аз също искам този човек. Той уби трима мои сънародници. Искам го ужасно силно. Не забравяйте това.
Инспекторът каза още нещо, но Мидълтън вече тичаше по безкрайния коридор, потискащо сив като кабинетите и небето, и ровеше в джоба си за мобифона си.
2.
Дейвид Хюсън
За първи път Фелисия Камински забеляза просяка пред Пантеона, където свиреше цигански песни, та да й пуснат някоя монета в очукания сив калъф за цигулка, наследен от майка й заедно със стогодишния италиански инструмент с меден тон, който живееше в него. Мъжът я слуша десетина минути, като през цялото време я гледаше. После пристъпи към нея, толкова близо, че тя усети миризмата на пот и вкиснато, типична за бездомниците, които по принцип въобще не я забелязваха.
— Искам „Воларе“ — изсумтя той на английски с груб глас и акцент, който Фелисия не успя да определи.
Държеше смачкана мърлява банкнота от десет евро. Изглеждаше на около тридесет и пет, макар да бе трудно да се определи точно. Беше поне метър и осемдесет, мускулест, почти атлетичен, макар тази мисъл да й се стори абсурдна.
— „Воларе“ е песен, господине, а не пиеса за цигулка — отговори тя с повече тийнейджърска безцеремонност, отколкото бе разумно.
Лицето му, доколкото се виждаше зад черната рошава брада, изглеждаше умно и бдително.
Фелисия си помисли, че повечето бездомници са възрастни италианци, прогонени от домовете си от тежките времена, или чужденци — иракчани, африканци и всякакви националности от Балканите, които се опитваха да следват собствения си курс в сивата полускрита икономика за хората, мъчещи се да оцелеят без документи.
Имаше и други причини, поради които отговорът й изглеждаше дързък и неразумен. Парите, които й бе дал вуйчо й, не бяха много, макар сумата да бе по-щедра, отколкото позволяваше бедното му съществуване като акордьор. Преди два месеца, в деня, когато тя навърши деветнадесет, вуйчо й заяви, че ролята му като неин настойник е приключила и че й е време да си търси нов живот на Запад. Тя избра Италия, тъй като искаше топло време и красота и отказваше да последва потока поляци, които мигрираха в Англия. Мърлявият бавен автобус до Рим й струваше петдесет евро, а стаята в мизерна студентска квартира в Сан Джовани поглъщаше още 200 всяка седмица, както и уроците по италиански в езиковата школа. Приличният й английски означаваше, че може да си намери работа в някой бар, но само в туристически дупки, при надница, която собствениците наричаха „полската тарифа“ — четири евро на час, по-малко от легалната минимална надница. Ядеше като врабче, обикновено претопляна противна пица, която струваше по-малко от две евро парчето. Не излизаше да се забавлява и нямаше приятели. Но всяка седмица парите от вуйчо Хенрик намаляваха, а съвестта не й позволяваше да се обади и да иска още.
— Знам, че е песен — отговори просякът с неприятна гримаса.
После изтананика част от песента с гласа на отдавна починалия американски певец, който тя бе чувала, когато майка й и баща й слушаха музика на евтината си уредба, за да си припомнят дните в Съединените щати, преди да се върнат в новата свободна Полша в търсене на различен живот. Сети се името на певеца: Дийн Мартин. Също и мелодията. Изсвири я по памет, като импровизираше леко в стила на Стефан Грапели, вкарваше малко джазови елементи на всяка полунота, така че оригиналът почти не можеше да бъде разпознат.
Биваше я с цигулката. Понякога, ако се чувстваше отегчена или забелязваше музикален човек в публиката, вадеше от калъфа партитури, молеше някой от зрителите да ги държи и свиреше мазурка „Обертас“ от Виенявски с огнените й фойерверки от двойни паузи, флажолети и пицикато. И двамата й родители свиреха. Майка й бе цигуларка, а баща й — великолепен пианист. Заедно й бяха дали музикално образование още в съвсем ранна възраст. В дома им музиката бе естествена и лека като смеха, чак до онзи черен ден, в който родителите й изчезнаха, а тя се озова под крилото на вуйчо Хенрик.
Просякът я изгледа възмутено, сякаш бе извършила непростим грях, и изсумтя: