Йордан Бозушки
Роб на свободата
ПЪРВА ЧАСТ
1.
Цялото ми тяло бе изтръпнало, като че ли току-що бях пуснал проводници с високо напрежение, особено главата. Олеле, главата — толкова изтръпнала и така празна, че ако не ме болеше, можеше да си помисля, че я няма. И отгоре на всичко това отвратително пътуване, с този бутафорен влак, при това прав като… Два часа на крак. Ужас! Кой дявол ме накара да пътувам точно днес (като че ли утре щеше да е по-различно)? За кога повече да отлагам? От две седмици гостувах на сестра си и непрекъснато си тръгвах… Трябваше все пак да си тръгна. А снощи! Толкова пукница опуках снощи, сякаш бях на състезание. Няма да пия повече! Край!
Облегнат на вратата на тоалетната, следях през зацапаното стъкло бягащата действителност — високи черни планини, реки и бистри долини…, но не ми ставаше по-добре.
Презирах всичко и всички. Всички. И оня мухльо отсреща с мазно-усмихната физиономия на администратор, презирах го, защото не го болеше главата и защото… просто го презирах. Погледнах го с такава неприязън, че той се скри навътре в коридора. Мястото му зае мърляво циганче в юношеска възраст. То се усмихна жизнеутвърждаващо и прикри първичното впечатление, че някой се е изпразнил над горната му устна, ако съществуваше достатъчно основание да се нарече така контура на устата му. Тя, защото в края на краищата се убедих, че това очарование принадлежи към нежния пол, се усмихна отново, този път съвсем тенденциозно към мен и приближи.
— Хас пара ти е шалчето? — На мястото където бе трябвало да има гърди висеше бяло шалче.
— Много пара-а, бате.
Тя се наведе към мен давайки ми възможност да изпробвам всички зловонния на този свят и прошепна:
— Бате, дай два лева, ша ти праим швирху, е тука у туалетнуту.
Разхълцах се. Ръката ми потръпна и за малко не оскверни красотата на лицето й, но си помислих, че после няма къде да се измия. Изръмжах й да се маха, тя отстъпи малко назад и предложи да й дам една цигара, за да ми попее. Споразумяхме се да й дам цигара без да ми пее и да изчезне по възможно най-бързия начин. Тя взе цигарата и запя: „Ой, мацо Сладурано, на-на-на…“. Като че ли шмиргел допря малкия ми мозък. Побеснях. Тръгнах към нея, нищо че после нямаше къде да се измия, но тя предвидливо излетя.
Погледнах отново през зацапаното стъкло на вратата, навън като че ли валеше. Извадих цигарите си. Много пуша в последно време — втори пакет опустошавам за днес, а е ранен следобед. Оле, а пък снощи — не ми се говори. Мистър Рак, който всъщност още бе едно мъничко, симпатично раче, по невнимание защипа нещо в гърлото ми и избухнах в злобна туберкулозна кашлица. Проклети цигари! Докога?! Дръпнах по-умерено и за малко отново да избухна.
Влакът летеше с обичайната си скорост от 20 километра в час и половина и това не впечатляваше пътниците, всички отдавна се бяхме примирили. Този влак бе едно от малкото средства, да ги наречем условно превозни, с които човек можеше да се добере до Кристалния град, в които пропилявах най-хубавите си години.
Беше неделя, началото на септември и началото на поправителната сесия. По това време в Кристалния град се концентрираше най-веселата част от студентите на нашата Академия, или почти всички. Затова и влакът бе претъпкан и то предимно от студенти. Странно, че не видях нито един познат. Пътувах сам и така бе по-добре — в това състояние не се нуждаех от компания.
Най-после дългоочакваната гара. Влакът шега се приземи с яростно свистене. Вагоните весело подскочиха, за да помогнат на изтерзаните пътници да се придвижат до изходите.
Слязох и бавно тръгнах към ресторанта. Така ми се пиеше бира, че предметите се раздвояваха в очите ми. Карай мен хвърчаха сакове и кашони, и наивници, които все още се надяваха, че ще се натъпчат някак в единствения автобус. Валеше топъл, кисел дъжд, проникваше през памучната ризка и нежно щипеше плътта ми, напомняйки страстните целувки на очарователна малка мръсница.
Взех си бира и седнах до един прозорец с изглед към автобусната спирка. Представлението беше започнало, но се надявах, че не съм изпуснал нищо съществено. Пред препълнения вече автобус, стотина човека със сакове и чадъри се напъваха, като че ли искаха да го отместят. Те очакваха да се случи чудо. Какво ли не давах, за да чуя репликите им. Взех си още бира. Шофьорът слезе и собственоръчно за разчиства вратите, но нищо не се получаваше. Двама се сбиха, една лелка удари единия с чадъра си, той се обърна и я удари, намесиха се и други… Шофьорът използува настъпилата суматоха и подкара автобуса с отворени врати, но изостаналите го настигнаха и отново натиснаха вратите. Настъпи временно затишие, навярно шофьорът бе загасил двигателя, както правеха обикновено всички шофьори на този етап от борбата. Голяма част от излишните се примириха и отстъпиха, на най-непримирите направиха все някак си място и след взетото компромисно решение автобусът потегли олюлявайки се. Почти всички безавтобусници тръгнаха пеша към града. Да се чака следващия автобус, бе напълно безсмислено, той щеше да пристигне едновременно с другия влак и положението щеше да бъде същото.