— А колко? — усмихнах се аз.
— Да кажем десет — едно добро начало.
Личеше си, че началото Боги бе положил на друго място. Сервитьорът вече стоеше пред масата ни.
— Двайсет бири! — поръчах скромно.
— Колко?
— Двайсет — потвърди Бог.
— Само двамата ли сте? — огледа се сервитьорът.
— Да! Пречили нещо. Много сме жадни.
— О, не! Просто исках да предложа, да ви ги нося по две, за да са студени.
— Много ще се разкарваш, но както искаш.
В това заведение обслужването бе на ниво. Сервитьорът донесе две бири и две чаши, отвори бутилките и с красиви жестове започна да разлива в чашите. Олеле, как се пенеше проклетницата! Още докато наливаше чашите ние ги уловихме и преди да остави бутилките, му ги протегнахме отново. Той наля остатъка от бирата и преди да си тръгне свалихме празните чаши и помолихме да побърза. Сервитьорът донесе още две бири, които употребихме по същият начин. Той бе упорит, донесе други две бири и едва тогава се предаде и натрупа останалите 14 бири на масата ни. Успокоихме се и намалихме малко темпото.
— Луд, къде се изгуби?
— Бях в плен на една жена.
— Личи си. На шията то са се отпечатали оковите.
— Сериозно? Ще й отвия манерката.
— Луд, държа тази вечер аз да платя сметката.
— Глупости! Имам си парички…
— Не, много искам. Моля те!
— Ще я платим заедно.
— Но аз имам добър повод.
— Я! И какъв е? Да бе, нали щеше да ходиш на изпити.
— Днес взех два.
— Чудесно! Пия за теб! И как се представи?
— Две петици — „ОЧЗ“ и „Компютърна техника“.
— Гений! Наздраве!… Червенокосият явили се?
— Взе ОЧЗ-то. Секирев наистина го нямаше. Големи майтапи. Асистентът накара Червенокосия да му посочи пример за развиваща се държава и Пил посочи България. Онзи щеше да припадне, а нашият приятел съвсем убедително започна да му обяснява, как непрестанно се развиваме.
— Добре звучи, макар че може да се каже, че се намотаваме или още по-точно, че се замотаваме, но може и, че се развиваме.
— Асистентът се закани, че ще му развие една двойка в книжката, но в края на краищата го пусна. Бе в много добро настроение, една колежка много го развесели като му обясни, че „дау-хау“ означава: „плати ми и ще ти дам“. Той я попита не може ли да се перефразира: „пиши ми три и ще ти дам“ и тя почервеня като корицата на учебника. А, бе, големи майтапи.
— Скъса ли някого?
— Кого да скъса, след като пусна Пил.
Бог разказа за по-нататъшното протичане на изпита. Наистина майтапи и при това интерпретирани от най-великия разказвач на света. Да, Боги бе роден разказвач и затова неусетно бирата намаляваше, а аз се тресях от смях. Същевременно си мислех, колко лесно се взема един от най-трудните изпити — достатъчно е да го няма Секирев. Ще уредим тая работа — няма да го има. Бог разказваше вече за другия изпит. Боже мой, свещено простотия! Не изпитвах никаква гордост, че съм студент — умирах от смях.
Бирата е чудесно питие, но… Нашите естествени нужди възпрепятствуваха до голяма степен приятния разговор. Започнахме често да отсъстваме от масата. Тоалетната пък я направили със стотинки. Предложих на лелката да си извадя абонаментна карта. Тя ми отказа. Колкото повече време минаваше, толкова повече се скъсяваха интервалите, които прекарвахме на масата. Стигнахме до там, че почти се засичахме, когато се върнех, ставаше Бог, когато той се върнеше, ставах аз. Ужас!
При едно от връщанията си установих, че Бог е поръчал водка. Бяхме изпили бирата и водката щеше да има великата мисия да установи ред в отделителните ни системи. Промяната се почуства.
Към дванадесет ни пожелаха „лека нощ“ с няколко загасвания на осветлението. Бяхме платили и не ни оставаше нищо друго освен да си тръгнем.
— Луд, днес те търсих цял ден. Исках да се напием заедно.
— За съжаление нямаме никакъв шанс. — Наистина съжалявах. — Днес и нощния бар не работи. Сряда е, нали?
Станахме. Неусетно коремчето ми се прибра и между него и дънките усетих нещо твърдо. Бе пепелникът, който цяла вечер привличаше вниманието ми — подарък за Боги. Той въобще не забеляза, защото щяхме да се скараме. Миналата година при един от множеството наши запои в ресторант „Зора“, откраднах четири чаши. На излизане се похвалих на Бог и той се нахвърли върху мен със спонтанни уверения, че трябва да се върна и да оставя чашите. Не можех да си го представя. Предложи да му ги дам, той щял да ги върне. Решително отказах, защото си правех колекция от чаши. Скарахме се и след като разбра, че няма да стигнем до консенсус, Бог се върна и заплати чашите. В замяна получи само упреци и ругатни от персонала на заведението, но и до днес не желае да приеме, че не е постъпил по най-добрия начин.