— Бих се радвал, ако трезвеността надърви твоя, Пил. Всъщност той е достатъчно надървен.
— Престани да се заяждаш! — обърна се към мен Боги, той като разбра, че няма да стане с жестове.
В този момент в стаята като призрак връхлетя негово пиянско високоблагородие Върхът. Той слаломира умело покрай налягалите на пода и след великолепно „фол-бъри“ се просна върху Червенокосия. Пил не бе на себе си. Той повдигна Върха и го изхвърли на пода. Връх се строполи с трясък. Кльощавата му глава, която показваше недвусмислено, как ще изглеждаме две седмици след като попаднем в Ада, така се удари о пода, че си помислих, че ще се разтвори и ще изтече нещо за пиене. Един от четиримата се надигна, огледа се и не виждайки нищо сериозно в положението, положи отново глава върху импровизираната си възглавница.
Върхът лежеше неподвижно. Аз и Бог се надвесихме над него. Ако бе някой свестен и трезвен човек, можеше съвсем спокойно да премине в небитието след това съприкосновение с пода (какво ли можеше да търси тук свестен и трезвен човек), но Връх дишаше спокойно, издухвайки на равни интервали прахта и дребните боклуци по пода. Успокоени, седнахме отново на масата и продължихме. Пил се надигна. Винаги съм подозирал, че не е добре с нервите това момче.
— Лягайте си веднага! — изкрещя той.
— О, я по-спокойно! — направих жест с ръка. — Не се дръж като господар на положението.
Пил стана от леглото. Аз се изправих. Той застана в някаква любопитна стойка и преди Бог да успее да каже каквото и да е, вдигнах светкавично стола и го стоварих върху главата му. Столът се счупи, главата му също, и той се свлече до Върха. Боги ми помогна да го пренесем в леглото, защото Червенокосият бе значително по изнежен от негово пиянско високоблагородие. Намокрих една кърпа с останалата в шишето ракия и я положих върху раната на главата му.
Бе ми страшно неудобно и затова промълвих:
— Съжалявам, Бог!
— И защо го направи? — попита Боги след кратко мълчание.
— Той си го търсеше, пък и си го мечтаех, откровено казано.
— Понякога си страшно лош.
— Знам.
— Ние бяхме виновни в случая.
— Не, аз не съм виновен, аз никога не съм виновен, аз си просто такъв. Какво трябваше да правя, да стоя мирно, докато ме бие ли?
— Всичко можеше да се избегне.
Замълчах. Може би Бог бе прав, когато отново срещнах тъжните му черни очи ми стана много тежко, потърсих опора в чашата. Ракията ми се стори блудкава и ужасна, стигна до гърлото и се поколеба. Изплюх я на пода, за да не влезе и изкара и другата. Преглътнах няколко пъти, за да сподавя идващите от стомаха вълни. Главата ми натежа. Трябваше да изплюя отровата, която се насъбра в душата ми, трябваше да я изплюя… За щастие Червенокосият се размърда и отвори очи.
— Е, Пил, как е на оня свят? Сподели впечатленията си! Всички гадове ли връщат обратно или и там си извадил връзки? — Поолекна ми.
— О, Луд, скъпо ще ми платиш. До Ада ще те преследвам, но ще ти отмъстя, скъпо, прескъпо ще платиш, запомни го добре.
— Как ми се иска да стана, за да те довърша. Имаш шанс, роден си под щастлива звезда.
— Я престанете! Що за глупости?! — извика Бог — Пил, искаш ли малко ракия? — Той стана и поднесе чашата си към устните му.
— Ще ти отмъстя! — прошепна Пил, отпивайки.
— Не се горещи! Нали си чувал, че който отмъщава, опустошава себе си. Нямаш какво толкова да опустошиш, но все пак.
— Най-добре ще бъде да се помирите.
— Никога! — изсъска Пил и се обърна към стената.
Бог си легна. Запалих цигара и бавно допих ракията си. Бе ми малко тъжно, но за Боги и за това, че събитието се случи точно тук, в „Храма на веселието“. Въобще не се страхувах от Пил. По стар навик бях останал последен на масата.
Загасих лампата и легнах до Боги, но след малко станах, разрових си сака и облякох пуловер, бе доста студено. Върхът захърка. Всички спяха. Някой отвори вратата. Бях прекалено уморен, за да му обърна внимание. Той, не вярвам да бе тя, запали клечка кибрит, ориентира се в обстановката и легна на пода. Заспах.
Стори ми се, че въобще не спах, бях се вдървил от студ, всъщност, събудих се от нечии тракащи челюсти. Повъртях се и станах. В сака вече нямаше нищо подходящо за обличане. Отворих гардероба, разрових, имаше дузина костюми, оставени на съхранение в къщата на Боги, за през лятото. Премерих два, не ми станаха, третият стоеше върху дрехите ми като ушит по еталон. Отдавна не бях обличал костюм, жалко че не можех да се огледам. Легнах отново. Някой друг разрови в гардероба, а след това стана и Бог, но аз вече спях. Призори се събудих отново от минувачите навън, които сякаш препускаха из стаята. Бе все така студено. Колко ли можеше да те стопли един костюм. Надникнах зад спуснатите пердета. В лицето ме блъсна ледения дъх на новия ден. Прозорците, които се отваряха навън, бяха широко отворени. Затворих ги, бе се проветрило достатъчно, по-проветриво не можеше да стане. Огледах стаята, очаквайки да видя представители на фауната на Антарктика. Чудна работа!