Бате Жоро бе съхранил през лятото старите си навици (аз също) и още като потеглихме, ме заудря през колената. Ама, здрави ръце имаше, проклетника.
— Отпусни тая газ, бе! Не си на състезание. Ей, Перко, това е градско кормуване… Гледай го, гледай го идиота!… Ох, изпочупих си ръцете у твоите крака. Следващият път ще взема щангата от багажника.
Погледнах го и му се усмихнах. От първия час ме плашеше с щангата. Натиснете отново газта. Взех един завой със свистене на гуми, един от любимите ми звуци от ранно детство.
— Ей, идиот, ще ме убиеш някъде, бе. — Последваха няколко удара през краката ми. — Ама ти от дума не разбираш. Ще взема щангата.
— Няма вече! — обещах, за да го поуспокоя.
— Завий на дясно и карай към студентското градче, оттам към стадиона! И по-бавно, ето тук имаш ново ограничение!
— Слушам, шефе!
Кристалния град бе удобен за шофиране. Нямаше голямо движение, нито някакви специални маркировки. Имаше светофари на три-четири кръстовища, но обикновено не работеха. А надве от кръстовищата бяха така регулирани, че трябваше да се тегли жребии, за да се установи кой да мине пръв. На тези тези кръстовища винаги бях с предимство от където и да идвах и на където и да отивах. Имаше и множество безсмислени и ненужни ограничения на скоростта, но те не ме притесняваха особено.
— Отбий в дясно и спри! — изкрещя инструктора.
Скочих на спирачката и съединителя.
— Гледай го, как спира! — запротестира бате Жоро прилепен за предното стъкло. Пак не си бе сложил колана.
— Какво има? — невинно попитах.
— А бе, сиво искърско говедо, какъв беше този знак?
— Кой знак?
— Ей онзи там! — посочи назад.
— А-а, оня ли? Ами означава, че не е необходимо да се движа с повече от 40 километра в час.
— Не, че не е необходимо, а е забранено. Ти с колко караше?
— Не обърнах внимание.
— Охх! — въздъхна тежко той. — Ще ме побъркаш! Слушай, ако отсега нататък се позволиш да караш с повече от 40 километра, ще те изгоня от курса! Разбра ли?
— Четиридесет километра?
— Карай и помни!
Потеглих отново. Пълзях едва-едва, не, че се изплаших, бате Жоро така си се заканваше. Тъй като улицата бе една от централните и достатъчно тясна, за да рискува някой да ме изпревари, зад мен се образува колона. Движех се като трактор, а улицата бе забранена за трактори. Онези отзад се побъркваха, пищяха клаксони. Намалих още. По тротоара млада майка буташе детска количка, изравних се с нея и коригирах скоростта си с нейната. Клаксоните отзад полудяха, навярно приличахме на сватбарска колона. Не ми пукаше. Бате Жоро пухтеше нервно и очаквах всеки момент да избухне. Ако бях всеки ден на кормуване, щеше да пропуши.
— Завий на дясно! — Завих по всички правила. — Спри пред този блок, имам за две-три минути работа.
На паркинга имаше много коли и никакво свободно място, само между две Жигули имаше пространство, което ми се стори напълно достатъчно и докато инструкторът разгадае намеренията ми ловко се вмъкнах между тях.
— Какво направи, бе говедо?
— Паркирах! — гордо паркирах аз и очаквах да бъда похвален за проявената съобразителност, но бате Жоро, кой знае защо, се държеше за главата.
Отворих вратата, но тя само се открехна и опря в жигулата отляво. Вратата откъм инструктора бе в по-лошо състояние — не можеше да се отвори. Надигнах се и огледах положението на трите коли — на това му се казва паркиране на една боя разстояние.
— И ти на това му казваш паркиране? Браво! Давай да видим как ще излезеш сега!
Включих мотора, наместих скоростния лост на задна и се приготвих да отпусна съединителя, но като си представих положението погледнато от страни се отказах. Положението бе сложно и за съжаление бях го установил, защото човек може да се измъкне и от най-сложното, стига да не знае колко е сложно. Колкото и добре да се ориентирах в обстановката не можех да измъкна учебната „Жигула“ без да осъществя контакт с една от двете коли, последната мисъл ме ужасяваше и сковаваше. Отново изключих двигателя и заоглеждах на ляво и на дясно. Не, няма да стане без рани. Бе невъзможно да си раздвоя вниманието на двете страни на колата, тъй като в тази ситуация, се изискваше и от двете страни пределно внимание. Ако поне от едната нямаше кола щях да се справя. Окрилен от новата си идея, натиснах клаксона.
— Чакай! — извика бате Жоро и ме удари този път през ръцете. — Защо натискаш клаксона?
— Как защо! — учудих се искрено и набързо му разясних идеята си. Нали трябва, все пак, някой от тези нещастници, между чиито коли така злополучно се наврях да дойде и да си премести колата, за да можем да се измъкнем.