— Браво! — за малко не изръкопляска инструкторът. — Ама ти наистина не си добре. Аз си мислех, че само се правиш. Обзалагам се, че бележката ти от психодиспансера е фалшива. Хайде, давай назад!
— Не мога, ще закача някоя от колите.
— А, да влизаш можеш, нали!
— Не винаги изкарването е по-лесно от вкарването и винаги е по-неприятно!
Бате Жоро, който винаги се развеселяваше от моите сентенции, сега остана невъзмутим, което още веднъж доказваше сериозността на положението.
— Какво предлагаш да предприемем?
— Нищо! Ще чакаме. Все някой от тези двамата ще дойде и ще си премести колата. Тогава…
— Ама ти ще ме побъркаш, крети! После като слезем от колата, няма да личи кой е откачен и кой — нормален.
— Всички сме ненормални.
— Това комплимент ли бе?
— О, не! Това го бе казал някой, мисля че Фройд.
— Хайде сега пък Фройд. Само Фройд липсва в празната ти кратуна.
— Фройд е велик психолог. Според него всяко наше действие е свързано със сексуалността. Жалко, че не е преведен. Морал…
— Стига! Ще те убия! Минавай на задната седалка! Бързо!
Бате Жоро не бе на себе си. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Сигурно имаше клаустрофобия. Измъкнах се на задната седалка. Той седна на моето място и след няколко минути, сантиметър по сантиметър измъкна колата. Изхвръкна, като че ли, вътре освен мен имаше плътеници и талъсъми. Върна се след две цигари време. Беше се поуспокоил, но не ми говореше. Бях много внимателен. Изръсих няколко бисера и той дори започна да се усмихва.
— Най-лошата ти черта като шофьор е, че въобще не можеш да шофираш, — заключи той, когато спряхме на сборния пункт пред втори блок — а най-тъжното е, че ще вземеш документ, който ще удостоверява, че можеш. — Мисля, че бе прав. — В това е и нашата велика трагедия… — продължи да философства той, но аз вече не го слушах, защото на пейката отсреща седеше Ани, а Ани бе най-милото и най-прекрасното създание в нашия злополучен курс, за който бате Жоро твърдеше, че е съставен от кретени, олигофрени, диваци, варварки, дивачки, олигофренки и кретенки.
— Здравей! — казах, когато й отстъпвах мястото си. — Мечтаех си да те видя. Какво ще кажеш да пием по едно кафе някъде тази вечер?
— Добре! — иззвънтя нежният й глас. — След кормуването.
— Чудесно! Ще те изчакам.
Почти прелетях към трети блок. В този блок кипеше живот и през лятото, в него живееха семейните.
— Здравей, Питонче! — поздравих весело и показах езика си, наместо паспорта, който портиерката навярно очакваше. Тя изсъска и скочи, но аз бях вече на стълбите. Портиерката, която всички наричаха Питона ме подгони с истерични крясъци. Мара Питона бе най-лошата портиерка, винаги ме гонеше до четвъртия етаж. Само веднъж бе успяла да ме хване, но тогава бях толкова пиян, че не можех да ходя. Още когато влязох в блока, забелязах, че асансьорът стои на четвъртия етаж, затова когато се качих до там, хванах вратата му и се закашлях. Нечовешките крясъци продължаваха и когато нещастницата се изправи очи в очи с мен, скочих в асансьора и полетях надолу. Както и предполагах вратата на стаята й бе отворена, а ключът — от вътрешната страна. Превъртях два пъти ключа и прибрах в джоба на дънките си. Изчаках я да слезе, бях залостил асансьора и когато я чух съвсем близко, се качих и полетях нагоре. Слязох на десетия етаж, за заблуда на противника и изкачих два етажа по стълбите.
За щастие моите приятели бяха в стаята си. Установих го още докато приближавах, от вътре се носеха последните акорди на следобедния им скандал. Те бяха едно мило и хармонично семейство, приятелско настроено срещу мен. Изчаках малко до вратата и почуках. Отвори ми Вальо. И той бе от бившата ми група. Направи се на много зарадван. Извиних се, че много бързам и помолих да използувам банята им. Те, разбира се нямаха нищо против. Между другото им разказах за скорошната схватка с Мара Питонова и това ги развесели, защото и те както огромната студентска маса, посещаваща по някакъв повод трети блок, ненавиждаха строгата пазителка на реда.
Когато излязох от банята и запалих цигара на прозореца, видях пред блока гъбарката. Кого ли търсеха, този път, ченгетата? Огледах се и ослушах внимателно преди да тръгна от стаята на моите приятели. Внимателен бях по стълбите. Напуснах блока през един офис на втория етаж, на първия всички прозорци бяха заковани пък и беше опасно. Зарових ключа от стаята на портиерката в рохкавата земя и си представих как след време ще израсне дърво, от което всеки студент ще може да си откъсне ключ за сърцето на портиерката.