Седнах на пейката пред сборния пункт, който се намираше зад трети блок. Помислих се, че може да ме забележат, но не реагирах. Какво пък, ще изкарам портиерката малоумна. След миг пристигна учебната кола. Приближих и отворих вратата на Ани, а когато погледнах бате Жоро, констатирах, че аз въобще не мога да го ядосвам. Пожелах му приятна почивка, той изпсува не адресирано и твърде вулгарно, премести се на другата седалка, трясна вратата и потегли така, както ни учеше никога да не потегляме. Обърнах глава към Ани и тя се усмихна, колко хубаво се усмихваше. Весел ветрец развя прекрасните й руси коси и ми се стори, че е божествена. Пожелах я. Тя поклати глава, сякаш да разбие мечтите ми. Беше се отчаяла, че ще вземе книжка. Успокоих я и обещах, че когато пристигне моят приятел Йото, ще вземем колата му и ще я науча да кара перфектно. Всичко може да се научи.
Неусетно бяхме тръгнали и вървяхме към центъра по „2 февруари“. Ани разказваше, как е създала голяма автомобилна суматоха на площад „Република“, как бате Жоро пет-шест пъти е скачал на педалите, за да предотврати пътно-транспортно произшествие. Умрях от смях. Интересно ми бе как инструкторът се обръща към жените, когато е много ядосан, попитах Ани, тя се засмя и отговори, че е много цапнат в устата. Ясно.
Отминахме къщата на Боги. Хванах я за ръката, но тя деликатно я измъкна под предлог, че търси нещо в чантичката си, а после я държеше така, че за да я хвана отново трябваше да проява насилие и реших, че този жест е нецелесъобразен.
Във „Фея“-та, където Ани с готовност прие да поседнем, бе прохладно и уютно, нямаше много посетители, а диско музиката пулсираше толкова тихо, че не дразнеше слуха и можех без усилие да се наслаждавам на прекрасния глас на Ани. Тя отказа да употреби алкохол, затова сервитьорката, една страхотна мадама с възкъса пола, ни сервира кафе, водка и две коли. Водката бе изстудена чудесно и когато отпих, бях готов да се обзаложа, че и боговете в Древния Олимп са я пиели точно така изстудена, но едва ли толкова чиста. Бях изпаднал в така необичайната за мен роля на слушател. Ани непрекъснато говореше. Нищо, толкова бе приятно да я слушам.
Дългите, изящни крака на сервитьорката спряха пред нашата маса и ми напомниха, че трябва да си поръчам още една водка. Ани внезапно реши, че трябва да си тръгва. Едва я уверих да остане, докато допия ново сервираната ми водка. Впоследствие съжалявах, защото красавицата стана много досадна — на равни интервали (през две минути) повтаряше, че е станало твърде късно и трябва да си върви. Часовникът над бара показваше шест.
„Най-после“, както тя се изрази, станахме. Тръгнах с нея надолу към центъра. Опитах се да хвана ръката й, без особен успех, след това да си изпрося покана — не стана. Отговори ми, че нито един мъж не е влизал в тяхната квартира и едва сега разбрах накъде вървя, но продължих да вървя. Мълчахме и бе адски тъпо. Всичко хубаво, което можеше да се случи тази вечер, ни подмина, а самата вечер, накуцвайки, бавно и мъчително креташе след нас.
Спряхме пред блока, в който живееше Ани и аз съвсем безпредметно се опитах отново да си изпрося покана за светата обител. За щастие този мой опит имаше същият успех какъвто би имал и опитът да измоля от св. Петър покана за Рая. Какво ли щях да правя в квартирата й, ако все пак ме бе поканила? Откраднах си една целувка, една идиотска и безнадеждно глупава целувка, която удостоверяваше, че в този момент не съм в състояние да извърша нищо разумно. Ани влезе, а аз дълго време стоях с отворени уста и поглед зареян в нейния вход. Не можех да се опомня, бях като омагьосан. Когато човек извърши някаква глупост се увлича и опитвайки се да я поправи, извършва глупост след глупост.
Ани живееше в новия комплекс. Блокът й се намираше точно срещу централния вход на гробищния парк, а до самия вход — ресторант „Последна среща“ и не се двоумих въобще. Ресторант бе страшно силна дума за означаване на тази мазна, опушена, задимена, квартална бърлога — свърталище на гневни, отчаяни и вечно пияни типове. Въобще „Последна среща“ бе велико заведение. Пред входа му имаше лабиринт, който възпрепятствуваше влизането в него с коне, магарета и каруци.
Кръчмата бе на самообслужване и след като с огорчение разбрах, че е свършила водката, поръчах двоен коняк (още една много силна дума). Седнах на празната маса в ъгъла, запалих цигара и мечтателно отпих голяма глътка. Що за човек съм аз — продължавах да мисля за Ани. Човешката глупост е безгранична като вселената. Когато не успеем — полудяваме… Съвсем скоро главата ми се отказа от космическите и общочовешките теми, но продължих да мисля за Ани. Допи ми се бира, а когато я опитах ми се стори блудкава. Не ми се пиеше коняк повече. Новият ми скок бе в областта на джина… с бира за разредител… естествено двоен, нямаше да ставам сто пъти, бирата бе чудесен разредител, но да видим по-нататък.