Алкохолът бавно, но затова пък съвсем сигурно установяваше злокобната си власт над изпразнената от съдържание глава (всъщност главата ми бе пълна с Ани, но все едно). Всички предпоставки за едно безпаметно, змейско пиянство бяха на лице и ясно съзнавах неумолимата невъзможност на противното затова извърших малък пиянски ритуал: помолих се на всички богове и светии, които закриляха и (окриляха) пияниците, опитвах да си внуша, че хората са прекрасни и не бива да се бия с тях и че всичко наоколо е красиво и трябва да го пазя (точно срещу мен голяма, метална табела указваше: „Опазвай социалистическата собственост!“). След всичко това си взех още един двоен джин и се отпуснах на течението, да става каквото ще…
Какви прекрасни и мили хора имаше около мен и колко хубаво и приятно е наоколо…
Някакъв дядка седна срещу мен и започна да разказва, как се е развел с жена си. Какъв приятен и досаден старец! Езикът ми бе придобил необичайни размери и не можех да говоря, седях, кимах с разбиране и се усмихвах съучастнически — чудесен компаньон. Струва ми се, че старецът ме почерпи един джин… Той не спираше да говори — много приятен старец…
Спомням си лабиринта пред кръчмата, доста време ми бе необходимо докато го преодолея. Духаше силен вятър и правеше стъпките ми несигурни…
Събудих се, но не смеех да отворя очи. Къде съм, какво ли се случило? Снощната вечер ме се струваше като един отдавна гледан филм. Любопитството ми надделя. Всичко си бе както обикновено. Боги седеше зад масата и четеше. Освен него в стаята нямаше никой друг. Надигнах се. Нещо в главата се тресеше и боботеше, сякаш огромен булдозер разчистваше остатъците от снощния пир, стържейки кората на мозъка ми. Легнах отново. Така се чувствах значително по-добре. Трактористът загаси машината и слезе, за да се поразтъпче и изпуши една цигара.
— О, пияницо, събуди ли се? — усмихна се Боги.
— Малко. Подай ми водичка, ще се възпламеня, като сушена скумрия съм! — въздъхнах тежко. Боги ми подаде чашка с вода, той обичаше да се шегува. — Още! — Не съм сигурен дали въобще водата достигаше до гърлото.
— О-о, да ти донеса коритото.
— Никога не съм твърдял, че си без чувство за хумор.
Поех с жар подадената ми бутилка и скоро жизнеутвърждаващото й съдържание заля пустинния организъм.
— Къде се бе натряскал така сполучливо?
— В „Последна среща“.
— Сигурен ли си?
— От там датират последните ми спомени. Сам ли се прибрах?
— Не, естествено. Червенокосият те донесе. Гастролирал си в нощния бар.
— Кой ме е донесъл? — за малко да изтрезнея.
— Пил!
— Какво съм правил в нощния бар?
— Много неща. Най-напред си се сбил с портиера, после си искал алкохол, след това си се карал със сервитьорите, свалял си гаджето на бармана, въобще кадърно. И тъкмо, когато онези изроди от персонала обмисляли дали да повикат милиция или сами да те натупат, се появил Червенокосият. Казал, че си с него и ще се погрижи за теб.
— Голяма свиня съм! — подложих себе си на безмилостна самокритика.
— Луд, всички си заминават за празниците. Оставам сам. На единадесети съм на изпит. Безсмислено е да пропилявам два дни по пътищата, защо не останеш и ти. По-весело ще бъде.
— Няма проблеми, но ми се струва, че моята неустойчива финансова система е издала багажа. — Извадих от джоба си всички парични знаци — два лева и три по пет стотинки.
— И аз съм зле. Искаш ли да поработим след обяд.
— Глупости! — решително отхвърлих, но размислих и попитах — Къде?
— Бихме могли да отидем в хлебозавода.
— За да мъкнем чували като ненормални шест часа и да ни платят по четири и шейсет, общо девет и двайсет, което ще рече — три водки и нещо във „Фея“-та. Великолепно!
— Десет лева са все пак нещо. Нямаме други перспективи.
— Десет лева са абсолютно нищо. Ще помисля, но нека си поспя още малко.
— Да те събудя ли?
— Не! След два часа съм буден.
— Луд, благодаря ти!
— За какво?
— Затова, че ще останеш.
— Глупости!
— Ще прекараме чудесно.
— Разбира се.
5.
Точно след два часа се събудих и дълго се протягах, за да може всяка част от изпияненото ми тяло да отиде на мястото си. Спомних си крайно неуместното предложение на Бог да отидем на работа и се разсмях. За мен труда винаги е бил лишена от всякакво съдържание категория обезценена безсмислица. Работи се, за да се напълни двойната гушка на някой, който отгоре на всяко ти е и другар. Бях ходил вече веднъж в хлебозавода, работил съм и преди да започна да уча — ясно ми е положението. Пък и не познавам някой, който да е забогатял чрез честен труд.