Докато размишлявах изпуших една от цигарите на Боги. Той продължаваше да чете, бе станал много прилежен и ученолюбив и само факта, че е пристигнал с две двойки и един отложен, на есен, напомняше колко готин е всъщност.
Наплисках с вода подпухналите си очи — сега вече улавях без усилие всички цветове от слънчевия спектър. Бог предложи да отидем да обядваме. Това предложение ми се стори твърде разумно — усещах крещяща нужда от храна.
В студентския стол нищо ново. Картофи с месо (Боги предположи, че е от динозавър, но не ми се вярваше), някаква отвратителна течност, наречена, кой знае защо супа и крем, напомнящ слонска семенна течност. Хапнахме все пак. Бог ми зае поисканите десет лева и тръгна към хлебозавода. Не бях в състояние да го убедя да не се подлага на експлоатация.
В кафе-сладкарница „Факел“, оазиса на местните комарджии, седяха само лица, които ми трябваха, всъщност това не бяха никакви лица, но не ми се употребява точната думичка.
— О, Луд! — ахнаха от изненада тримата.
— Терца, нали не си забравил, че ми дължиш тридесет лева?
— Не съм, бащице! Ша ти ги върна. А да фърлим едни зарчета.
— Мразя зарове! — седнах на тяхната маса. Мразех въобще комара. Повече от година не бях играл. Мислех, че няма повече да играя, но историческата повеля на времето го изискваше.
— Може и карти.
— Не ми се играе! — Направих се на интересен.
— Айде, бе, бащице. Три игрички само.
— Добре, но само три игри. Тук ли?
— Тук вече не може. Опасно е! — обади се един от другите.
— Къде?
— Ами, май в нас ще стане. Знаеш, нали?
— Разбира се! Тръгваме ли?
— Един по един, — нареди Терцата, — щото ни шлекат. Луд, върви и ни чакай пред блока.
— Глупости! Ще ми вържете тенекия. Ти си пръв, аз те следвам, а тия двамата да идват когато си искат.
— Няма, бе бащице! Нали ше играем.
— Хайде! — повдигнах категорично вежди. — Дигай се!
Терцата стана и излезе. Тръгнах след него, на порядъчно разстояние, не го изпусках от очи. Той бе тартора на тайфата непълнолетни, безпризорни циганчета, които се правеха на комарджии. Продаваха, препродаваха, крадяха, изнудваха, само за да се сдобият с пари, които да проиграят. Естествено, Терцата чуваше комара най-добре, но не дотолкова, че да си мери пишката с големите. Ходеше да играе с тях, обираха го, той пък обираше хлапетиите.
Живееше сам в тристаен апартамент. Майка му някога избягала с най-красивия циганин в града, баща му се алкохолизирал и завършил безсмисления си жизнен път, скачайки (без парашут) от осемнадесетия етаж. До миналата година живеел с баба си, но и тя се поминала. Лека й пръст.
Отключи и ме покани любезно. Апартаментът бе оголял още повече, в сравнение с последното ми идване през юни. Тогава му доведох един познат, който го разори, оттогава ми дължи тридесет лева. Седнахме в кухнята. Той се зае да прави кафе. Пристигнаха и другите две циганчета. Поисках най-напред да ми върне заема, той се усмихна, донесе от хола една бонбониера натъпкана с едри банкноти. Подхвърли ми небрежно двайсетолевка и десетолевка и остави кутията до себе си. Зави ми се свят, представям си как са ми святкали очите, не си спомням да съм виждал толкова пари накуп. Терцата извади тесте карти. Внимателно ги разгледах и започнахме. Първата игра бях още замаян и понесох солиден удар. Втората си възвърнах загубеното, третата санкционирах невниманието му с петдесет лева и се приготвих да си тръгвам.
— Айде бе, бащице, айде още три игрички!
— Нямам време! Да не си мислиш, че съм дошъл тук само, за да играя комар. Изпити имам. Играй с тях!
— Те немат пари. Айде само още една!
— Добре, но последна.
Наистина трябваше да е последна, защото ставаше опасно. Терцата не случайно сложи бонбониерата, натъпкана с пари до себе си. Над нея витаеха зли духове, които се любеха с човешката алчност. А алчност имаше и в мене, това бе под всякакво съмнение.
Терцата блъфираше. Залових го с риск да изгубя всичките си пари. Прибавих към печалбите си още сто лева и станах, като се стремях да не поглеждам към изкусната съблазнителка. Останах глух към молбите на циганчето и твърдо си тръгнах. Терцата бе тъпо копеле, комарът не бе игра за него. Човек не става комарджия, той се ражда такъв. Съмнявам се дали ще го научи и след специализацията си в затвора, а че ще отиде зад решетките — нямаше съмнение, за хора като него, тази школа е нещо като задължително средно образование.
Когато се прибрах в „Храма на веселието“, Бог все още го нямаше. Грабнах един сак и отидох до магазин „Сандански“. Едва домъкнах сака обратно. Бях купил 18 бири, две бутилки водка, швепс и храна за един взвод. Боги още го нямаше. Стаята, която обитавахме бе толкова мръсна и разхвърляна, че ме впечатли. След час всичко светеше — измих дори и пода (спалнята, както вече го наричаха). В къщата на Боги имаше и баня, но той почти не я ползуваше или по-точно използваше я за склад на празни бутилки. Вратата не можеше да се отвори, а когато все пак я отворих, установих, че тя е пълна на височина човешки бой. Това бе цяло състояние, може би бях открил спестовната касичка на Боги. С бутилките напълних двата контейнера за боклук пред къщата.