Поседях още четвърт час и тръгнах към таксиметровата пиаца и когато вече бях там пред мен спря една „Лада“. Поздравих и седнах. Колата потегли и едва дръпнал два-три пъти от цигарата вече пресичахме площад „Република“ и се отправихме по безкрайно познатата ми „2 февруари“.
— Спрете тук, ако обичате!
Ладата спря. На стотина метра напред започваше така нареченото студентско градче, състоящо се от три блока, които олицетворяваха комичното в архитектурата, всъщност това бе една огромна сграда с формата на разбит космически кораб и три входа. Институтът притежаваше още един блок, но той се намираше в центъра на Кристалния град и се използваше за хотел и за настаняване на връзкари. Бяхме спрели пред магазин „Сандански“. Пред него се бяха събрали много хора, сякаш щяха да докарват бира.
— Колко ви дължа? — погледнах към неработещия таксиметър.
Шофьорът взе бележник и химикал и засмята нещо. Като че ли беше завършил нашия институт. Приготвих една двулевова банкнота, уверен, че ще е предостатъчна и си взех сака от задната седалка. Така се случи, че не му платих. Мошеник! Е, можеше да стане и по-лошо. За малко.
Да се намери подслон по това време в града бе доста трудно, но аз имах „резервация“ в къщата на Боги или „храма на веселието“, както някои я наричаха, затова след като обърнах внимание на обществеността, събрана пред магазина и се озовах пред „Храма“. Това всъщност бе квартирата на Боги, но не бе и точно квартира, защото тази къща принадлежеше на някакъв негов роднина, който живееше в София и се появяваше веднъж годишно, а Бог му плащаше някакъв символичен наем. Боги ползваше само едната стая, другите две, бяха предвидливо заключени. Боги учеше седнал на стол зад масата и прилежно положил глава върху разтворения учебник. Проврях се през множеството спомени и неусетно попаднах сред стаята.
За последен път бях тук в края на юни. В същия ден Бог бе направил неуспешен опит да вземе ОЧЗ-то. Изпихме четири бутилки гроздова и аз си тръгнах. Беше някакво невероятно пътуване, лудо и диво, от което за съжаление малко неща си спомням. На сутринта се събудих на гарата на същия този град, който цяла нощ се мъчих да напусна. Смътно си спомням, че пътувах, разправях се с някакви кондуктори, досаждах на едно красиво, непознато (кой знае?) момиче и други неща си спомням, но не ми се описват. Само масата бе разчистена и голия, боядисан в кафяво под бе сравнително чист. Двете легла си стояха все на същото място (недоумявам защо тогава отказах да използвам едното), гардеробът с все така открехнатите врати, трите стола, единият от които изпълняваше ролята на нощно шкафче, а другият — шкаф-закачалка, си бяха на същите места, дори книгите на малката етажерка бяха същите и разположени както преди около вездесъщия касетофон. Като че ли пристигах на другия ден, като че ли тук времето бе заклинило глава и спряло в трепетно очакване на нови пищни веселби.
Бог продължаваше да чете, а аз ожаднявах все повече. Извадих от сака бутилка домашна ракия и я оставих върху масата. Без да вдига глава, Бог я дегустира и заключи:
— Страхотна ракия. Цяло лято си мечтаех да я вкуся отново, а наличието й недвусмислено показва, че вариант учене отпада от днешната програма. — Вдигна глава разтърка очи и лениво стана от стола. — Е, да, но ако не бе тази бутилка щях да си помисля, че сънувам. Добре дошъл, Луд! Сядай! Ама страшно си несериозен. Нали обеща, че ще ми се обадиш това лято. Обзалагам се, че си минал през Варна. Сядай, де! Ето вземи моя стол! Аз ще седя тук. Така!
Седнах и запалих цигара. Мигновено на масата стана чудо. Учебниците и тетрадките се превърнаха в чаши, бутилката се отвори и пое няколко големи глътки въздух. До като се опомня обърнах една чаша за срещата. Огнената безцветна течност погали нежно гърлото ми. Боги напълни отново чашите.
— Значи ти се върна.
— Човек трябва да умее да се връща.
— Да, човек може всички да преживее, да стигне много далеч или много ниско, но трябва винаги да умее да се връща.
— Защото достигне ли до някъде, от където не може да се върне, неговият жизнен път е свършил.
— Точно така. Знам, че си страхотно умен.