Най-после Бог се върна. Въобще не приличаше на човек, но твърдеше, че е щастлив. Развесели се още повече, когато забеляза промените в своята къща. След като се избаня и вечеряхме, единодушно решихме да се наливаме с бира. И колкото и да е невероятно, не ни се отдаде. Криза.
Пихме кафе в студентската сладкарница и гледахме някакъв тъп видеофилм. Бог заспа на масата. Прибрахме се. Домакинът извади нови чаршафи. Най-после щях да поспя като бял човек. Не ми се спеше, отворих си бира. Странно! Не ми се пиеше.
— Бог, имаш ли някаква книга?
— Да не ти е ниска възглавницата?!
— Не, искам да проверя дали не съм забравил буквите.
Боги ми подаде някаква книжка и си легна. Разлистих я. Необикновена книга, буквите се сливаха, редовете й играеха, така и не разбрах как се казва… После съм заспал. Следващият ден бе велик — девети септември — деня на свободата, самия ден навъсен и кисел. Слънцето засрамено се криеше зад купесто дъждовни облаци. На този ден преди много години от горите са дошли смели народни синове и са освободили българския народ от тежкото бреме на капитала. Като че ли вали. Жалко.
С Бог се събудихме едновременно, придадохме си порядъчен вид и излязохме. На централния площад, около археологическите разкопки се бяха струпали много хора, всички — весели и щастливи, и свободни. Заехме стратегическа позиция в една открита бирария в единия край на площада. Бира не продаваха заради манифестацията, но оттук се виждаше цялото мило тържество. На високата трибуна стояха високопоставените лица, които приветстваха манифестиращите трудещи се. В бирарията се суетяха двама мъже с бели престилки. Чудех се, няма ли да започнат да продават бира. Трудещите се размахваха цветя и червени знаменца. Бяха толкова весели, в отговор на поздравите на другарите скандираха лозунги, от които настръхваха косите. Бог гледаше втрещено в бирарията, навярно го вълнуваха същите мисли. Наоколо цареше истинско веселие. Хората се прегръщаха и поздравяваха с „Честит празник!“ и „За много години!“. Ужас! Пресъхна ми гърлото. Ония в бирарията продължаваха да се шматкат насам-натам. Потокът на трудещите се изтече и екна бодра песен. Пред трибуната преминаваха учащите се. „На жизнерадостната учаща се младеж — деветосептемврийски привет!“ — прогърмя по всички колони, пръснати из целия площад. Жизнерадостната учаща се младеж отговори с мощно „Ура“… Бог каза, че страшно му се пие бира, но той не предполагаше колко страшно е положението при мен. Отново екна бодра песен. Манифестацията вървеше към своя край. Оставаше само високопоставените лица да произнесат своите високопоставени речи. Защо ли ми се пиеше толкова много бира, като че ли снощи съм плувал в басейн от джин. (бел. на Ломския — Къде бе?) Бурни аплодисменти разтърсиха площада, гръмко мощно „Ура!“, хората наистина се радваха. Най-после този фарс свърши. Неочаквано се оказахме в началото на огромната опашка пред бирарията. Онези от вътре продължаваха да се ослушват, вероятно чакаха специално разрешение. Опашката се раздвижи и запротестира. Надвисна опасност да се помрачи празника. Започнаха да продават. С Боги си взехме по шест бири, с оглед на това, че после трудно ще се доберем до бирарията, можеше да си вземем и по десет, но нямаше как да ги носим.
Седнахме в градската градина и запихме жадно. Всенародното веселие продължаваше. Около нас минаваха весели, щастливи и свободни хора, някои от тях все още размахваха червени знаменца.
— Знаеш ли, Луд, има нещо прекрасно в нашата съдба — ако не бяхме пияници, трябваше да бъдем идиоти.
Мисля, че Бог бе прав, а бирата чудесна, макар и разредена.
Времето летеше. Увлечени във философски разговор допивахме последните бири. Решихме да обядваме в „Зора“ и тъкмо ставахме, когато от някъде изникна един вуйчо на Боги и принуди моя приятел да му отиде на гости. Енергично и съвсем безсмислено протестирахме.
— Луд, съжалявам, трябва да отида. Тази вечер няма да се прибера.