— Така ли?! — тя трепна така, че ако не бях над 90 килограма щях да съм на пода.
— Спокойно! Той е навън. Чака. — Целунах я отново.
— А влиза ли тук?
— Не, разбира се. С него си внушаваме мисли от разстояние. Когато отвори пътната врата, чух в съзнанието си: „Луд, аз се връщам“, отговорих му: „Почакай малко отвън, имам работа!“ и той чака отвън, може дори да се разхожда някъде по „2 февруари“.
Светла се разсмя. Целуна ме, стана и започна да се облича.
6.
Рано сутринта на другия ден (защото 9 часа за мен е много рано) вървях като рапатничева овца към студентското градче. Снощи имахме мероприятие и отново се оляхме. Малкият бе донесъл една туба ракия. Едва се добрах до студентската сладкарница. Изпих десет кафета. Главата продължаваше да ме цепи, затова предпочитам да изтрезнявам с бира, защото от бирата не се изтрезнява, но от 10 часа бях на кормуване и не исках бате Жоро отново да не изхвърля.
Това бе най-скучното ми шофиране. Карах бавно и внимателно. Инструкторът не ме удари нито веднъж през краката. През цялото време ми говореше за вредата от алкохола, за алкохолизма като социално бедствие, за алкохола и пола и т.н., все неща — до болка познати, това помагаше да съсредоточа цялото си внимание върху пътя и автомобила.
Когато след кормуването се прибрах в къщата на Боги заварих там само Червенокосия. Той седеше зад масата и пиеше бира. Не благоволи да отговори на поздрава ми. Нищо. Легнах на едното легло и разлистих някакво старо списание.
След малко пристигна Бог. Изкарал шестица на последния изпит. Боги бе велик. Радвах се за него. Това във всички случаи щеше да бъде добър повод да се предприеме нещо и да направим решителна крачка към новото пиянство, но присъствието на Пил ме обезсърчаваше. Обстановката ставаше все по-тягостна. Дълго умувах да ли да не вдигна стола и да разбия главата на Червенокосия. В края на краищата реших, че ще бъде по-добре да изляза и да се разведря.
Главата не ме болеше вече, но за всеки случай пих една бира на път към института. На срещнах нито един познат. Реших да отида на филм, не бях ходил отдавна. То пък имало седмица на българския филм и аз да не знам. Отгоре на всичко заваля, така че отидох на кино.
Филмът бе изключителен. Този филм трябва да се гледа поне още два пъти, за да се разбере посланието на авторите. Естествено бе завоювал престижни награди на международни фестивали. Винаги съм подозирал, че нашите кинематографисти творят нов вид изкуство и винаги ми е било интересно защо продължават да го наричат кино.
Когато, все пак, това екранизирано безбожие свърши в залата бяхме останали петима и петимата без чадъри, което обясняваше донякъде невероятния зрителски интерес.
Навън дъждът продължаваше. Засуетих се пред киното, после тръгнах уверено към „Зора“ — най-подходящото място за случая. Тъкмо се готвех да седна на първата изпречила се пред мен маса, чух викове. В дъното разгорещени и развеселени ми махаха от една доста буйна маса мои приятели — задочници. Приближих, посрещнаха ме с овации. О, каква среща! Нищо добро не предвещаваше тази среща.
От днес бяха започнали така наречените „очни“ занятия за задочните студенти, а това означаваше, че консумацията на алкохол в града ще се увеличи със 100% в сравнение със същият период на миналия месец. Ресторант „Зора“ бе една от най-посещаваните аудитории от задочниците, не само поради близостта му до института, а и защото тук бе много по-приятно и весело.
Според Иво „очните“ са за това — човек да се отпусне, да се види с приятели и колеги, да се напие далеч от семейното или домашното огнище, да се почувства студент. С него живеехме заедно преди две години в четвърти блок на студентското градче, какъв живот бе само. Иво бе страхотен мъж, цар на всяка компания и любимец на жените. Когато живеехме заедно през онази славна година рядко преспиваше в стаята ни, но за сметка на това в четвърти блок почти нямаше стая, в която да не бе спал. Жалко, че се ожени. Не разчете добре крачките си и събори летвата, добре поне, че летвата бе вдигната доста високо — жена му олицетворяваше женската красота и като че ли Иво единствен не бе убеден в това. Но все пак… След като се ожени видния бохем стана прекалено сериозен — глава на семейство, размисли, че вече обстоятелствата не позволяват да живее както преди, а щом не можеше, нямаше смисъл да си губи времето и се прехвърли задочно.
С Жорката и Ники се познавах покрай Иво. Всяко тяхно пребиваване в Кристалния град ознаменувахме с буйно пиянство. А трите техни колежки виждах за първи път. Запознахме се. Атмосферата в компанията достигаше твърде висок градус и затова изпих светкавично четири малки ракии — трябваше да догонвам.