— Наздраве, Луд! Да живеят нехранимайковците! — бе любимия тост на Иво. — От 10 часа пиянстваме. Не е ли прекрасно?
— Наздраве! — допих петата си ракия. — Разбира се, че е! Не сте ли чули? Спусната е директива на партията, която призовава да се натиска на пиене — всеотдайно, неуморимо, непрестанно, ежедневно, ежечасово, ежеминутно…
Съвсем спонтанно трите момичета решиха, че трябва да тръгват, защото не бива да пропускат следващата лекция. Иво ни даде изрични указания, как да действуват в случай на проверка от страна на преподавателя. Те тръгнаха. Продължихме.
— Слаби жени, Луд! И по две ракии не могат да изпият. — Отбеляза Ники. — А моята как порка!
Спомних си за Светла и се усмихнах. Запоят продължаваше. Пиех шестата си ракия. О, колко не обичах малките ракии, винаги съм считал, че само децата може да си поръчват такива, но това бе традиция в пиянството на Иво, с която се съобразявах.
Жорката повика келнера и му предложи да донесе поредните осем ракии. Навън дъждът продължаваше.
— Да живеят нехранимайковците! — произнесе Иво с дрезгав, гробарски глас и вдигна чашата си.
Заведението започна да се изпълва. Привличахме вниманието на околните маси. На подиума излязоха музикантите и започнаха да настройват китарите си. Ужас! Подиумьт бе до нашата маса.
Към нашата маса се приближи един комарджия и предложи да играем на клечки. Имах честта да го познавам лично. Абсолютен мошеник. Махнах му да изчезва, но Ники му показа празния стол да него. Решително се противопоставих на играта. Ники бе видимо пиян. В подобно състояние загубих веднъж над сто лева в кафе-сладкарница „Факел“. Иво ми направи успокоителен жест, след като ме настъпи под масата. Не се успокоих, но се постарах да съсредоточа цялото си внимание върху чашата. Започнаха.
Играеха с малки залози. Ники непрекъснато губеше. Какво можех да направя — в края на краищата, това си беше негова работа. Една подходяща загуба можеше да му е от полза. Загубата винаги е по-мъдра от победата.
— Да вдигнем малко залога, а? — предложи местния мошеник.
— Добре — съгласи се задочният. — Колко?
— Ами да кажем петачка. Става ли?
— Разбира се! Кой говори?
— Аз. Казвам — пет.
— О, нищо подобно! Три.
Ники позна, а това бе още по-опасно. Започнах да се въртя нервно на стола. Иво отново ме настъпи. Ники спечели и следващия рунд. Вече си върна загубеното. Удвоиха залога. Нашият приятел спечели следващите пет игри. Напразно съм се притеснявал. Той наистина е добър и не чак толкова пиян. Комарджията разпери безпомощно ръце — свършил парите. Приготви се да стане, но Ники му направи жест да почака. Извади един ключодържател, съвсем обикновен на външен вид.
— Разгледай го добре!… Разгледа ли го? Така! — Той скри ключодържателя в ръката си. — Какъв бе цветът му?
— Зелен! — отговори другият без да се замисля.
Никога не бях виждал по — зелено нещо.
— Не си видял добре. Ето виждаш ли, а си тръгнал комар да играеш.
Няма по — голяма обида за един комарджия. Той свали златния си пръстен и го постави върху масата. Ники понечи да отвори ръката си, но другият я хвана.
— А, ако се окаже, че наистина е зелен.
Ники посочи пръстена си, но комарджията промърмори нещо, и Жорката го свали и постави до другия. И двата пръстена бяха големи и красиви. Нашият приятел съвсем бавно отвори ръката си. Местният мошеник разтърка очи, аз също. Този ключодържател бе най-синьото нещо, което съм виждал. Ники сложи другата си ръка върху пръстените и прибра ключодържателя.
— Е, как ти се струва? Нали ти казвам-комарът не е за теб. Най-добре е да се откажеш и захванеш с нещо друго, например с успех можеш да практикуваш „Черен Петър“ и „Не се сърди човече“. А сега си взимай пръстена и се омитай!
— Чакай! Продай ми този ключодържател!
— Да ти го продам!? Та ти нямаш пари.
— Да го разменим срещу пръстена.
— Ха! Ти май забрави, че този пръстен е мой и току-що ти го подарих.
— Мога да намеря колкото пари ми поискаш — за половин час.
— Не се продава! Хайде разкарай се!
— Чакай бе, брато! Не може ли…
— Разкарай се! — изръмжа Иво и се надигна.
Онзи си тръгна. Ники поръча още ракии. Пихме за неговия успех, а после за всички нехранимайковци. Развеселихме се. Разгледах добре ключодържателя — нищо особено, сменяше си цвета в зависимост от топлината. Музикантите настроиха най-после инструментите си и се оттеглиха да починат. Поръчахме още ракия. Към масата ни приближи Гробарят, един от най-големите, ако не най-големият изрод в този град, пуснат за малко от своят втори дом, където току-що бе излежал поредната си присъда и живееше в очакване на новата. Той каза нещо, Иво му махна пренебрежително. Гробарят се върна на масата си. Погледнах на там. Освен нашия комарджия на тази маса седяха още четирима, човек може да си представи трудно толкова боклук, събран на едно място.