— Какво искаше тоя? — обърнах се към Иво.
— Не разбрах, но ми се стори, че си го търси.
— Познаваш ли го?
— Не! И не ме интересува. Помияр някакъв.
— Абсолютен гад. Пандизчия.
Иво въобще не се стресна.
— Луд, ти изплаши ли се?
— Аз?! Чуваш ли се?
— Няма страшение, пардон няма сношение… Както и да е. — Махна на келнера. — Донеси още четири ракии, за да станат осемдесет. И две салати. Учудих се не на количеството, колкото на съхранените способности на Иво да смята. Келнерът донесе поръчката.
— Да оправим сметката! — предложи му Иво и съвсем разумно, защото музикантите щяха да засвирят след малко. — Имаме осемдесет малки ракии, тридесет салати, шест коли и дванадесет газирани води. Това прави… деветдесет и осем лева и тридесет и шест стотинки, кръгло сто.
Келнерът се учуди повече от мен. Той извади тефтера си и дълго смята. Оркестъра засвири. Ники бутна спечелените 50 лева, които си стояха на масата, върху тях се изръсихме и ние.
— Браво! — изкрещя келнерът. — Точно деветдесет и осем лева и тридесет и шест стотинки. Благодаря ви!
— Чакай! Тук се оказаха тридесет лева в повече, дай три бутилки за из път.
Той прибра парите, донесе бутилките и благодари още веднъж. Оркестърът гърмеше с пълна мощ, добре би било ако можеха и да свирят. Излязохме с радост. Дъждът бе спрял, но навън бе мокро и студено. Иво предложи да продължим в тяхното общежитие, каза, че ще бъде интересно, колегите им са се прибрали от тежкия и нерадостен първи учебен ден. Разбира се нямах нищо против. Тръгнахме към първи блок, този който се намираше в центъра, до института. От замрежения ми, пиянски поглед не убягна голямата група гадове, която излезе след нас от „Зора“. Показах на Иво, но той отново потвърди, че няма страшно. Продължихме смело напред. Положението не изглеждаше на най-безстрашно. Тези боклуци не се биеха като мъже, обзалагам се, че всеки от тях влачеше верига, нож или нещо подобно, но щом Иво казваше…
— Ей, копелета гадни, я се спрете! — изкрещя някой зад нас.
На нас и през ум не ни мина да не се спрем, още повече, че пред нас изникнаха три фигури, които явно бяха от същата смет, но обръщението ни впечатли.
— Хубаво меле ще стане — отбеляза Иво като че ли се радваше.
Ники се обърна към тримата пред нас, а ние към основната група. Ония бавно приближаваха. Стиснах здраво двете бутилки, които ми бяха поверени и бях уверен, че някой цял живот ще си спомня тази вечер, освен ако животът му не свърши след малко. Поизтрезнях. Да, небе кой знае колко страшно. А ако… За миг си представих как Гробарят забива нож в гърдите ми. Глупости! Предчувствах, че няма да ми се случи нищо лошо.
Съвсем внезапно пред нас застана Червенокосият Пил и вдигна ръка.
— Гробар, какво се е случило?
— Нищо особено, тия момчета се държаха малко неприлично и решихме да им дадем урок по вежливост.
— Не е необходимо! — каза Червенокосият. — Те са мой приятели, а освен това са приятели и на Буцата. Вървете да си пиете пиенето!
Иво се раздвижи и се готвеше да каже нещо, но аз го хванах за ръката. Наистина бе по-добре да избегнем кръвопролитието. Онези се обърнаха и си тръгнаха и си тръгнаха с явно неудовлетворение. Моите приятели се учудиха как тези закоравели изроди се подчиниха на тази плюнка Пил. За мен не бе никак чудно.
— Благодаря ти, Пил!
— Няма нужда, Луд, пазя те за себе си!
Червенокосият тръгна към нощния бар.
— Кой бе тоя? — попита Жорката.
— Един приятел — отговорих замислено.
Първи блок бе трудно достъпен, навярно архитектът му е страдал от мания за преследване. През входа му не можеше да се мине по никакъв начин, особено при тая портиерка. Единственият шанс бяха терасите на коридорите или така наречения „панорамен асансьор“. Тръгнах на там.
На първия етаж отсъстваше тераса. Поставих два варела за боклук и се покачих върху тях, внимателно. Варелите се люлееха, тъй като не бяха направени с тази цел да се поставят един върху друг. Запазих равновесие, изправих се и вдигнах ръце, не достигаха около тридесет сантиметра. Приклекнах внимателно и отскочих. Варелите паднаха с трясък, а аз увиснах на терасата. Опнах мишци и след миг бях на нея. Вратата бе здраво закована и за по-сигурно заключена. Аз разбира се, знаех това — не за първи път използвах „панорамния асансьор“.