— До утре мила. Много съжалявам, но…
7.
Още не бях отворил очи, когато чух клаксон отвън. Скочих и погледнах през прозореца. Йото. Най-после. Цяло лято не сме се виждали. Бог също се размърда, до този момент редеше пасианс върху масата. Той всячески успяваше да натовари главата (или ръцете си) с нещо напълно ненужно и без мислено. Излязохме да посрещнем Йото. Той тъкмо бе паркирал колата си („Червения ураган“ — както я наричахме), ако тази кола можеше да отрони една единствена думичка, баща му никога, вече няма да му я даде. Уви!
С Йотата започнахме първи курс, бяхме в същата велика 14 група. Веднага след тази паметна учебна година, той прекъсна, подобрявайки всички рекорди на института — девет двойки и шест месеца условна присъда. Работи необходимото време, взе си всички изпити и миналата година започна втори курс. Видимо се поправи, в тази работа имаше замесена жена. Тази година остана само с една поправка — френски език. Отново ще бъдем в една в една група.
Поправителната сесия бе достигнала последната права. Оставаха само поправките по западен език, а той не бе изпит без значение, голяма част от студентите на „Академията“ го взимаха наесен, други прекъсваха, а някои дори губеха студентски права. И аз влачих френския две години наесен. Йото каза, че е научил перфектно френския и няма никакви проблеми.
С Йото си говорехме за лятото, Бог продължаваше да си реди пасианси. Вратата се отвори загадъчно и се чу автоматичен откос, а след това:
— 21… 22… 23! Фии — и… Буфф!
След миг някой пропълзя през отворената врата. Разбира се този някой бе Джоко. Никой друг не може да бъде освен Сержант Джоко.
— Мислих, че тук вече не е останала жива душа, но нищо! — Сержант Джоко се изправи. — Привет на оцелелите!
— Джоко! — възкликна Бог. — Ти чак сега ли пристигаш?
— И питашшш! Утре съм на френски. Парле ву франсе?
— Само френски ли имаш?
— Пуффф! — изстреля Сержантът. — Имам още три поправки, но ще ги взема друг път. Джоко погледна през прозореца и хвърли няколко въображаеми гранати по минувачите. Той бе съвсем откачил. Страдаше от някаква милитаристична мания, непрекъснато стреляше, хвърляше гранати, залягаше, пълзеше и добре все пак, че използваше въображаеми средства. И с него започнахме първи курс.
Когато веднъж, към края на първия семестър попаднах на някаква лекция, чух съвсем ясно зад себе си: „21… 22… 23! Фии-и… Буффф!“. Обърнах се, отзад нямаше никои (Джоко бе залегнал да не би въображаемата експлозия, да отнесе празната му глава.) Погледнах напред и помислих, че ми се е сторило, но виждайки усмихнатите лица на колегите, се обърнах отново. Някакъв кретен се изправи и съвсем искрено се учуди защо още сме живи, а после монтира върху банката лека картечница (по всяка вероятност „Калашников“) и застреля по нас. В аудиторията стана като на бойно поле, Сержант Джоко така сполучливо възпроизвеждаше експлозии, взривове, изстрели и откоси, че понякога ми настръхваха ушите. Преподавателят продължаваше невъзмутимо да си чете лекцията. Една колежка ми поясни, че отначало лекторите му се стягали, но после свикнали и се стараят да не му обръщат внимание. Наистина, след малко на храбрия воин му омръзна стрелбата, метна няколко гранати, стана и напусна аудиторията. На излизане „застреля“ преподавателя с пистолет, но той продължи да чете.
По-късно видях същия кретен в нашата група, а на купоните през сесията станахме приятели. Ама, такава страшна група бяхме в първи курс, сякаш ни бяха избирали с конкурсен изпит по дивотия. После всички прекъснаха и аз останах сам сред читанките. Последният дивак. Не за дълго обаче.
Януарската сесия в първи курс Сержант Джоко започна с две двойки, но след телефонният разговор, който проведе с родния си град, положението се нормализира — изкара две шестици. Бях един от многото свидетели на този велик разговор. Той се състоеше от изложение, седем еднакви едносрични думи и поанта. Или, когато телефонистката го прикани да разговаря с желания номер, Джоко остави всички врати, включително и на телефонната кабинка широко отворени и произнесе:
— Тъп съм! Тъп, тъп, тъп, тъп, тъп, тъп, тъп! Много съм тъп! — И трясна телефона, а след това и вратите. Застреля всички очевидци, а те не бяха малко, тъй като след изпит всеки бързаше да се обади в къщи и хукна на вън.