На другия ден пред института спря една черна „Волга“ с регистрационен номер 33–33 и учението на Джоко потръгна, защото той бе единствения и многообичан син на авторитетни и отговорни другари.
Все пак, Сержантът прекъсна за незаверен втори семестър. Не искаше да си събере подписите. Преподавателите го търсеха, разпитваха за него, а той си хвърляше гранати някъде по южното Черноморие.
От тогава в края на всеки семестър черната „Волга“33-33 паркираше пред института и си тръгваше след сесията, но Джоко бе истински суров воин и се измъкваше и от най-добре скроените засади. Йото разказваше как това лято баща му го докарал на изпит. Джоко влязъл в института през централния вход и се измъкнал през северния. Джоко си е Джоко.
— Йото, ще отидем ли с Ладата до студентското градче, за да докараме един хладилник? — попита Бог.
— Няма проблеми! Тръгваме.
— Луд, идете с Джоко за бира. Такава среща трябва да се полее.
Йото и Бог излязоха, ние с Джоко взехме два сака и тръгнахме след тях. В магазин „Сандански“ нямаше бира, продължихме към студентското градче. Изведнъж Сержантът залегна зад едно кошче и започна да обсипва с автоматичен огън две момичета, които спокойно си вървяха по отсрещния тротоар, не подозирайки опасността да бъдат убити. Двама минувачи се спряха и с интерес разгледаха залегналия зад кошчето боец. Джоко обърна въображаемия си автомат към тях. Те се смутиха и си тръгнаха, но продължиха да се обръщат през рамо. Двете момичета, навярно не бяха го видели или го познаваха. С прибежки и припълзявания Джоко се придвижи до следващото кошче за боклук и отново откри огън. Никакво внимание от страна на дамите. Сержант Джоко стана, хвърли автоматът си „на ремък“ и се изтърси от прахта.
— Страхотен си! — казах, когато го приближих.
— И питашшшшш!
В малкото магазинче, в началото на студентския град имаше бира и много хора. Когато отворих вратата отчаяна предложих:
— Джоко, да вървим на друг магазин. Виж колко хора!
— Почакай! — Джоко свали автомата си, застана в положение полуклек и обсипа с огън мирночакащите граждани — Тък-тък-тък-тък, фииу, фииу, тък-тък-тък… Хората се спогледаха изненадани, Сержантът Джоко смени пълнителя и продължи.
— Луд, влизай спокойно, всички са мъртви!
Влязох, но се оказа, че Джоко греши, защото когато застанах най-отпред, вкупом ми напомниха, че опашката в отзад.
Сержантът опита с още няколко гранати, но нямаше ефект. Трябваше да изчакаме реда си. Докато чакахме, Джоко не спря да говори, а какви работи говореше! Ужас! Хората се оглеждаха уплашени, гледаха ме с упрек, като си мислеха, че съм по-нормален и трябва да му окажа положително въздействие. Постепенно опашката оредяваше, зад нас не застана никой и затова, когато дойде нашият ред в магазина бяхме само двамата.
Бог и Йото вече ни очакваха. Масата бе отрупана с неща, при вида на които, студентският ми стомах се сгърчи в приятна усмивка. На Йото баща му работеше в месокомбинат.
Хапнахме юнашки. Пиехме бира, блажено отпуснати, бих прекарал така остатъка от живота си. Говорехме за жени, алкохол и поезия. Джоко не участваше в разговора, той бе страшно зает — някакви хлапетии от улицата му бяха пристанали.
Към три трябваше да преустановим чудесните си занимания, защото трийсетте бири, които донесохме с Джоко свършиха. Жалко! Решихме да се поразходим.
По улиците Йото и Боги непрекъснато напомняха на Сержанта че трябва да се държи прилично. Джоко се обиди, нарече ни дезертьори и тръгна в друга посока.
Когато излязохме на площад „Република“ и се готвехме да приседнем в отсрещната бирария, ни задмина най-тъпият мъж в института. Той подскачаше от крак на крак и си пееше: „Бели пеперудки, къде отлетяхте…“. Стана чудесно, че не ни видя, той бе досаден почти колкото тъп. Йото каза, че Пеперудката (така го обозначаваха) през лятната сесия чел два последователни по два часа и нещо мръднал. На неговия висш интелект само това липсва. Всъщност, едва ли е необходимо да го мислим — имаше толкова здрави връзки в „Академията“, че можеше да се дипломира без да прочете и ред.
Бирата бе много разредена и топла, затова станахме веднага след втората. Продължихме към института.
Нещо стана с мен, не се чувствах добре, настроението ми бе под всякаква критика и то точно в компанията на Бог и Йото. Странно! Не можех да се засмея като човек, дори не ми се пиеше, а това бе най-важният барометър за състоянието ми.
Измислих си някаква много важна работа в първи блок, определихме си среща в шест часа пред централния вход на „Академията“ и се разделихме. Приятелите не бяха усетили душевната пропаст, в която съвсем внезапно пропаднах. Боги дори ме посъветва да престана с тези жени, защото жените…, на което отговорих, че не се касае за жена и че няма жена на света, която би могла да ги замени (макар че жените са способни на всичко). Не ми повярваха.