Минах внимателно покрай първи блок и се озовах в градинката зад него — ней-тихата, най-приятната и най-красивата градинка в целия град. Обичах да идвам тук.
Седнах на една пейка и запалих цигара. Имах нужда от самота, ето какво се бе случило с мен през този следобед. Всеки човек изпитва нужда от самота, понякога, освен тези, които я имат в изобилие.
Наоколо нямаше жива душа. Зелените храсти отсреща успокояваха погледа ми. Прекрасни храсти, трябва да предложа на Бог, да си посадим пред квартирата. Колко спомени имах от тук…
Легнах на пейката и загледах небето. Наскоро бях прочел някъде, че то е безбрежен океан от сълзи, стори ми се, че това е адски тъпо. Небето е просто красиво.
Тази градинка бе велика…
Ако се съдеше по угарките около пейката съм прекарал доста време в самота. Трябваше да тръгвам. Малко по-надолу се настани хубава група на средношколска възраст. Състоеше се от три момчета и десетина момичета (страхотно нали!). Едно от момчетата свиреше на китара, всяко момиче стискаше в нежните си ръчички бутилка. Очертаваше се голям купон.
В момента, в който сядах върху едно кошче за боклук пред института, градският часовник удари шест пъти. Страшно ми се допи нещо, което означаваше, че с болестта ми бе свършено. Едва запалил цигара и Йото и Боги пристигнаха. Не бяха паднали далеч ( защото крушата не пада далеч от корена си), бирарията в центъра се оказала последния пункт от разходката им.
Веднага разказах за моето откритие. В същия миг се направи конструктивното предложение, коригира се и го приехме с мнозинство, а след четвърт час крачехме с бутилки в ръце към купона. Участниците в него се посмутиха от появата ни. Оставих всичко ( без едната бутилка) в ръцете на Боги и Йото, те бяха най-милите и най-кадърните натрапници, които познавах. Боги взе китарата и изпълни няколко песнички (тактично не му пригласях, пропускайки големия шанс да стана съизпълнител). Момичетата полудяха. Запознахме се.
Тази супер-тийнейджърска компания бе от икономическия техникум. Сега вече не ме учудваше съставът й, дори в този случай момчетата са много. А момичетата бяха много милички, някак неестествено целуваха от време на време бутилките, може би затова когато вдигнах своята бутилка, ахнаха. Изпращаха последния ден от ваканцията. От утре ставаха абитуриенти и бяха много щастливи. Боги отново засвири изпълнявайки музикални желания. Не бе случайно, че го молеха да свири това, което той най-обичаше да свири — „Бийтълс“ и той го правеше великолепно.
Спомних си за моите ученически години. Жалко, че не съм учил в икономически техникум. Бяхме се събрали една тайфа брусове, които се чудеха само къде и какво да изпият. Ние никога не празнувахме края на ваканцията, празнувахме всеки ден.
Всички пееха, съвсем предпазливо се включих и аз. Беше ми толкова весело, изключително весело, страшно весело.
Падна чудна, радиоактивна нощ. Наоколо всичко потъна в загадъчност. Засмени звездички изприпкаха по щастливото небе, превзета и надута се показа луната. Сред шум и смях изгряха лицата ни. Духна весел въглеводороден ветрец и развя косите ни.
Едно от момичетата изрази опасение, че след малко ще дойдат чичковците милиционери и ще ни разгонят. Твърде реалистично предложение. Нехайно и неволно бяхме станали смутители на обществения ред и спокойствие. Бяхме щастливи, при това спонтанно, неорганизирано, не програмирано. Обществения ред не понасяше такова щастие. А в това, че съвсем скоро ще довтасат пазителите на обществения ред, нямаше съмнение, те бдяха. Миналата година на няколко пъти ги разгонвали, последния път дори записали имената им и предали на директорката, която била злоба и намалила поведенията им. „Голяма работа!“ — увери ме момичето, което седеше до мен. Преди пет-шест години положението бе по-лошо, преди десет-двадесет години още по-лошо…, но животът продължаваше.
Боги предложи да се пренесем в „Храма на веселието“ и без друго си бяхме точно за там. Всички се съгласиха и тръгнаха. Нарочно избегнахме централните улици. Вървяхме и пеехме, пиехме и се целувахме. Пиянството е свобода. Не ни пукаше от нищо — ние бяхме свободни. СВОБОДНИ. В главите с трясък се трошаха ръждясалите вериги на табутата и каноните. Навярно всички, които са имали историческия шанс да видят това ненормално шествие, са окачествили деянията ни като безобразни, но те не биха могли да надникнат в душите ни.