— Бог, ти вярваш ли, че все още можем да се върнем.
Погледът ми се разби в бутилката.
— Разбира се. Ние можем да се върнем, когато си поискаме. — Това бе любимият ни диалог с Боги. Преди две години, когато веднъж бяхме останали само двамата на масата, го изрекохме спонтанно и от тогава си го повтаряхме винаги, когато се окажем на масата само двамата. Това бе началото, а често и края на всеки наш разговор. Попитах Боги, какво бе това „ако не бе тази бутилка щях да си помисля, че сънувам“. Той отговори, че се старее и успява да не сънува бутилки, защото щял да заприлича на гладна кокошка.
Обичах да говоря за лятото. Лятото бе моя любим сезон. Разказвах новите си приключения. Бог ме прекъсваше от време на време, за да разкрие свое изживяване, досущ приличащо на моето, а после се отплесваше в друга история, тогава аз го прекъсвах и, недовършил нещо, го зарязвах, за да разкажа друго още по-диво и невероятно. Не можехме да се наприказваме. Чудесен разговор, и бяхме забравили дори да си пуснем музика. Чувствах се отлично и се тревожех единствено за това, че бутилката неумолимо поемаше все повече въздух. Още по-обезпокояващо бе, че Боги също се тревожеше, което означаваше, че не съществуват никакви запаси в наличност. Започнахме да говорим за музика и едва тогава Бог стана, за да пусне касетофона. Искаше да ми пусне нещо съвсем ново и когато го намери и пусна, някаква какафония, че тока предпочете да отсъствува. Жалко! Нощта все още не бе пристигнала окончателно и в добре задимената стая имаше сравнително добра видимост, но Бог запали голяма лоена свещ.
Да, чувствах се отлично. От днешното главоболие нямаше и среда, а кръвта бясно лудуваше из тялото ми и кипях от енергия. Разговорът продължаваше. Боги говореше странни неща. За душите на умрелите, които живеели сред нас, за начините чрез които можем да установим контакт с тях. На някакъв купон разговаряли с духове… Казах му, че е прекалил с плажа това лято, трябвало е повече да плува и той малко се пообиди, но съвсем малко, Бог никога не се обижда много. Предложи ми да извикаме някой дух и да разговаряме с него. Отговорих му, че ще бъде по-добре да си намерим от някъде бутилка, но Бог разпален, като че ли не ме чу. Взе ръката ми и установи, че съм уникален медиум, което всъщност е предполагал и преди. Каза, че щяло да се получи много лесно. Категорично отказах и това окончателно срази Бог. Опитах се да му обясня, че не вярвам, а когато човек не вярва в нещо, той няма защо да се опитва да го прави.
— А в какво вярваш? — енергично попита Бог.
— В нищо! — отговорих и зарецитирах — „Не зова, не очаквам, не вярвам…“
В този момент пристигна Малкият. Посрещнахме го с бурни овации и не само защото той остави на масата две бутилки, но и защото Малкият или малкото бирено човече, както бе известен сред някои среди, чудесен приятел и не се бяхме виждали отдавана — повече от година. Бе прекъснал миналото лято и заминал да работи в София. Ето, че и той се връщаше и то не без проблеми — имаше пет изпита да взема.
Едва отшумяла първата наздравица и на вратата някой почука, сякаш с главата си и без да дочака отговор, този някой връхлетя в стаята. Направи няколко винта и незначителен опит за предно салто, изправи се с прекомерни усилия и процеди:
— Върхъ-ъ-ъ!
А после с невероятен финт се просна върху едното легло. В този момент дойде токът.
Да това наистина беше Върхът, може би имаше и друго име, но в института вече никой не си го спомняше. Той за всички бе просто Върхът. Неофициални източници подклаждаха мълвата, че за последен път е бил трезвен на 28 септември 1982 година, ден преди да се отлъчи от редовете на БНА. Същите източници оповестяваха невероятните му пиянски истории, от които получавах комплекс за малоценност. А най-странното бе, че Върхът съумяваше да ходи на училище и да си взема, сравнително безпроблемно изпитите.
След него в стаята влезе и Червенокосият Пил — още едно академично явление. Той поздрави небрежно и седна на леглото до Боги. Червенокосият не се напиваше толкова често като Върха, но пиеше непрекъснато и то немалки количества. Понякога ме е удивлявал — седи цяла нощ на масата, налива се, и не му личи че е пил. Академичните му занимания бяха сведени до минимум и заменени почти изцяло от комар, далавери, сводничество, търговийки. Познаваше всички мошеници, комарджии, пандизчии, проститутки в Кристалния град. Често правеше скандали, имаше славата на голям побойник и все не намирах повод да му разбия главата, а така ми се искаше, макар че с него се водехме приятели. Бог му напълни една чаша.
— Наздраве, Пил! По каква работа насам?
— Не се шегувай! Четири изпита имам.