В къщата на Боги като по чудо нямаше никой. Насядахме върху голия под. Запалихме свещи, пуснахме дива музика. Помолих за малко алкохол. Моята бутилка бе свършила по пътя и се беше разбила в един уличен стълб. Едно момиче, което се бе разсъблякло и разхвърляло дрехите по улиците, седна в скута ми (поза „Амазонка“). Подаде ми бутилката си. Отпих. Тя имаше всички основания да се разсъблече. Обърна се и легна върху гърдите ми, после тихо попита:
— Искаш ли да се любим?
О, разбира се! Огледах се. Не, не тук, глупаво е! Изнесох я навън. Мисля, че никой не разбра къде отиваме. В градинката зад къщата постлах дънковото си яке, не обичах особено подобни градински истории, но си струваше. Тя бе малка вълшебница…
Когато се върнахме в стаята разбрах, че съвсем безсмислено сме излизали навън, можехме да продължим тук и продължихме.
След около час пристигна Червенокосия и се хвана за главата (значи и той можел да се учудва), след него влезе Върхът и аз се хванах за главата (значи все още можех да се учудвам).
Връх бе съвсем трезвен. Когато ги представяше Бог отбеляза факта, че Връх не пие от три дни и вечер ходи да тича, готвейки се за утрешния зачот по физкултура. Върхът бе завършил английска гимназия и нямаше проблеми с катедра „Западни езици“, но… Всеки с кръста си. Новодошлите се присъединиха към нас, но Пил не позволи на Върха да употребява алкохол, нито да докосне кое да е от момичетата, трябваше да е свеж за утрешното изпитание.
Изпихме и последните капки щастие от бутилките. А навярно отдавна бе минало полунощ. Момичетата (и трите момчета, за тях съвсем забравих) решиха, че трябва да си вървят, нали все пак, утре е първият им учебен ден.
Наметнах с якето си моята дама, тя бе най-дивата, най-лудата и най-красивата от всички гостенки в къщата на Боги.
Съквартирантката й тръгна с нас, други две момичета тръгнаха с Бог, а за останалите щяха да се погрижат съучениците им.
На излизане срещнахме Сержант Джоко, той ни застреля и влезе, бе съвсем трезвен (как ли си убива времето?!).
8.
Призори се прибрах в къщата на Боги. Там вече цареше масово оживление. Йото, Сержантът и другите западняци, пристигнали след моето изчезване се отправиха към „Академията на боговете“. Сержант Джоко отново ни изненада, показвайки оръжието, с което ще застреля мадам Качамакова. И аз умеех да правя пищови — царски, обикновени, хармонички, ветрилца, панделки, химикалки и други, но пищовите на Джоко бяха най-съвършеното оръжие, което съм виждал. Завидях му, мисля, че Дектярьов и Калашников също биха му завидели, това не бяха пищови, а адска машина.
Върхът и Червенокосият също тръгнаха. Ние с Боги направихме нещо, което с прекомерно натоварване на въображението, можеше да се нарече утринна гимнастика. Не бях спал през последните 23 часа, но се чувствах свеж и бодър.
Минахме през ресторант „Напредък“, където хапнахме супа и пихме по две бири, след които никой не можеше да предположи, че не съм спал и се отправихме към градският стадион, за да наблюдаваме сензацията на деня.
Много колеги бяха пристигнали в Кристал сити — на другия ден започваше есенната бригада. Повечето от тях ни бяха изпреварили и заели места на стадиона в напрегнато очакване. Спогледахме се с Бог, не очаквахме такова присъствие. Толкова студенти не идваха дори на студентските спортни празници. Очакваше ни истинско спортно зрелище — за първи път в историята на института, а може би и в академичния живот на страната — поправка на зачота по физкултура. В това не виждах нищо чудно, катедра „Гуменка“ бе абсолютен шампион по простотия, изпреварвайки такива фаворити като катедра „Чужди езици“ (най-големия й съперник), катедра ОЧЗ и други.
Изведнъж трибуните се взривиха. От съблекалните излязоха Върхът и Червенокосият. Прииждаха нови групи студенти. Побързахме да си заемем места. Върхът бе прикрепил към скелета си бял потник и бели гащета „ADIDAS“. Под потника можеха да се прочетат ребрата му, дори от разстояние, на каквото бяхме с Бог. Някой зад нас каза, че му липсва едно ляво ребро. Краката му, които бяха еднакви в долната и горната си част завършваха с бели чорапи и маратонки също на фирмата „ADIDAS“. Върхът огледа препълнените трибуни, вдигна ръка и се поклони, сякаш му предстоеше да подобрява собствения си световен рекорд на овчарски скок. Този жест наелектризира трибуните. Тихият шепот, изразяващ удивление, „Върхъ-ъ-ъ!“, премина в яростно скандиране „Вър-ха“, „Вър-ха“.
Червенокосият говореше нещо, сочейки лекоатлетическата писта, Вър направи успокоителен жест, пробягвайки няколко метра и седна. Някой се провикна от трибуните: