Тръгнахме и ние, а купонът едва започваше. На връщане поседнахме отново в ресторант „Напредък“. Това всъщност бе една мазна опушена кръчма, която досущ приличаше на „Последна среща“, но се намираше в началото на студентското градче. Дотолкова си приличаха, че когато се напих за първи път в „Последна среща“, преди две години, бях убеден, че съм извършил този пъклен акт в „Напредък“ и след като изслушах четирима очевидци и посетих отново и двете кръчми, си помислих, че е възможно и да греша.
Бог имаше твърде нерадостен вид, не се бе усмихвал от сутринта. Подхванах разговор и разбрах, че това, което сме наблюдавали е било едно организирано престъпление, че ние заедно с другите присъстващи сме престъпници, защото сме се подигравали със съдбата на един наш колега, който е недъгав физически и т.н. Въобще не бях съгласен с него, първо защото не бяхме отишли да се подиграваме, а да се веселим, второто, защото Върхът не е недъгав, а недоразвит физически и за това сам си е виновен, както е могъл да се развие в областта на алкохола, така можеше и да направи нещо за физическото си развитие, третото — публиката помагаше на Върха поне със сатиричната атмосфера, която създаваше. Не се разбрахме.
Когато се прибрахме в квартирата, Йото вече бе там. Изкарал зачота. Джоко я застрелял (в смисъл — преписал). Разказах му какво се случи на стадиона.
— Луд, тази телеграма е за теб — каза Бог, когато влезе.
Наистина бе адресирана до мен.
„Пристигам на 15 в 11 вечерта. Моля те чакай ме на гарата. Светла.“
Боги разказа на Йото това, което вече му бях разказал. Йото не разбра нищо. Бях много уморен и веднага щом легнах, заспах.
Сънувах, че участвам в битката при Драва и това, както в последствие установих, се дължало на присъствието в квартирата на онзи изрод Сержант Джоко. Атакувахме „на нож“ немските укрепления. Внезапно пред мен изникна един хитлерист с лице, като това на Върха и напълни с олово. Отворих очи, облян от под. Йото и Червенокосият се заливаха от смях, така се смееше и оня гад, докато изпразваше автомата си в мен. Викал съм „Ура!“. Страшно ми се прииска да стана, за да пръсна черепа на самоотвержения воин и това щеше да е най-доброто, което съм правил през последните години, но уви! Спомних си, че днес той е застрелял моя стар враг мадам Качамакова, която твърдеше, че никой не е в състояние да преписва при нея. Това спаси живота му. Пил и Йото играеха сантасе, Боги четеше, Джоко — както обикновено. Предложих да играем на бридж. Веднага се прие, както и другото ми предложение — Сержант Джоко да отиде за бира. Седнах срещу Йото, с него играехме отдавна. Боги — срещу Пил.
— Слушай, Червенокоса мутро, ако не престанеш с комарджийските си похвати ще ти размажа нослето! — казах след шестото раздаване. Не бях забелязал Червенокосия да върши нещо непочтено, но ми се струваше неестествено всяка игра да държи в ръката си само оньори, а аз от седмица надолу. В резултата водехме, тъй като съперниците ни все не успяваха да си покрият задълженията или правеха детински грешки, замаяни от силната карта, но ми омръзна да се браня и да разчитам на техните грешки. Исках да играя.
Пил се възпротиви на причината, както и на самата закана, но си взе поука и още следващата игра имах възможност да видя от близо как изглеждат асата в това тесте.
Сержант Джоко пристигна с бирата. Играта вървеше. И четиримата не бяхме играли цяло лято. Обичах да побеждавам Червенокосият на бридж, той си заслужаваше — не само защото имаше самочувствието на голям майстор, а и страшно се ядосваше, и днес на два пъти разхвърляхме картите си из стаята. Обвини ни, че си подсказваме. Глупак. Мразех да подсказвам и да ми подсказват. Едно подсказване (така наречено светене) можеше да реши съдбата на една игра, но от друга страна е в състояние да предотврати най-силния ход. Пък и подсказването бе нещо изкуствено и помрачава естествената радост от победата. После си казваш: „Победих ме, но ако не си подсказвах ме…“. Разбира се, големите играчи на големите турнири не мислят така и безскруполно си светят с големите фарове.