Къщата на Боги започваше да се изпълва с бездомници и алкохол. Новопристигналите страшно се чудеха на отказа ни да пием. По наша молба зидарите донесоха суха храна от студентския стол. Джоко изчезна на някъде. Хапнахме набързо и продължихме.
Към девет часа пристигна Върхът. Играхме най-интересната игра. Бях обявил един несъществуващ голям шлем. Липсваше ми асо каро, рига купа, дама и вале пики и акъл, разбира се. Играех на седем трефи. Бог направи възможно най-несполучливата атака — малка пика, дамата и валето бяха не покрити у Пил. Имах всички основания да предполагам, че асо каро и рига купа са също у Червенокосия, за асото бе повече от сигурно, ако бе у Боги, той щеше да атакува с него. Играта можеше да бъде извадена. Изтеглих всички козове, които имах в ръката си, слязох на десетка пика и играх девятката. Пил изпадна и скуиз, той държеше асо каро и тройна рига купа, каквото и да изчистеше губеше, защото зад него държах рига каро и асо, дама и вале от купите, отдолу си бях оставил и каро, и купа.
Върхът стоеше до масата и ни наблюдаваше. Когато прибирах последната взятка се вгледахме учудени в него.
— Какво ме зяпнахте?
— Връх, защо си трезвен? — попита Пил.
— Вече няма да пия. Започвам да тренирам културизъм.
Пил и Йото се разсмяха, а аз също не сдържах усмивката си.
— Какво се смеете, бе, идиоти?!
— Защо не се захванеш с нещо по-сериозно? — Червенокосият се давеше в смях. — Плуване, гребане, хвърляне на чук или дълъг скок от място. За културизъм няма да си намериш достатъчно тежки уреди. Не се ли виждаш, че си само клавиши!
— Пил, престани! — намеси се Боги.
— Защо? Когато стане културист ще ме набие.
— Луд, имаш ли някаква литература?
Станах и разрових в кашончето с книги. До миналата година тренирах. Извадих една тетрадка с мои разработки и една книга „Културизъм за всички“ (авторът, навярно не е имал предвид Връх) и му ги подадох. Той ги пое с трепет, седна на едно легло и жадно ги запрелисти. Ако ставаше само с желание… Играта в която осъществих онзи несъществуващ голям шлем, бе предвидена за последна, затова и го бях обявил, водехме с много и можех да си позволя експеримент, особено като се има в предвид, че играя срещу Червенокосия, както се изразих, за да му погубя настроението за цялата вечер.
Отделих половин час за външния си вид (страшно много време) и тръгнах към гарата и то в момент, когато в квартирата започваше нещо много интересно, съдейки по колосалните количества алкохол върху масата.
Вървях по „2 февруари“, да чакам автобус бе безсмислено. В една градина видях много хубави цветя. Спомних си, колко много Светла обича цветята и прескочих оградата. Набрах голям букет и, тъкмо си тръгвах, когато забелязах встрани от къщата разкошни бели хризантеми. Набрания букет ми се стори неестетичен, захвърлих го и тръгнах към хризантемите.
В къщата някой запали външната лампа. Залегнах в храстите чемшир и притаих дъх, готов всеки момент да полетя. От къщата излезе някакъв чичо и се изпика до главата ми. Браво! Хубав номер щях да му направя, ако се бях надигнал. Той си влезе и загаси лампата. Откъснах най-хубавите хризантеми. За Светла. И радостен продължих към гарата.
Пристигнах малко преди да пристигне влака. От него слязоха много хора, повечето студенти. Заел добра стратегическа позиция, стисках хризантемите в безпаметно очакване. Преминаха доста познати край мен.
Светла я нямаше. Още ми се струва невероятно, но бе факт. Това се казва тенекия. Хрумна ми да изпратя телеграми до всички познати из цялата страна: „Пристигам на 16, с влака в 11 часа. Чакай ме на гарата!“ Жалко за хубавия букет. Готвех се да го захвърля, когато от последния слезе едно много мило и красиво момиче. Огледах се, бях останал сам на перона. Как, никой ли не я очаква! Като на сън тръгнах към нея и поднесох букета. Тя се смути, усмихна се и благодари. „Защо го направих?“ — събудих се и се обърнах, но си спомних за двата големи сака, които тя влачеше и предложих да й помогна.
— Ако не ви затруднява.
— Не ме затруднява! — грабнах по-големия сак. Обзалагам се, че имаше ютия и друга железария. Погледнах учудено крехките й рамене.
Автобус, разбира се, нямаше. Таксита — също и тръгнах ме пеша.
— На бригада ли? — наруших мълчанието.
— На нещо като бригада — във вузовския бригадирски щаб. Заместник първи секретар съм на Вузовския комитет на Комсомола.
О-оо! Не я познавах. Човек не може да познава всички първи секретари в организацията, в която членува, да не говорим за техните заместници. Още по-изненадващо бе, че и тя не ме познава.
— Вие студент ли сте?
— Да. В трети курс ще бъда, бях миналата година и ще бъда.