— И аз ще бъда в трети курс. Оказа се, че сме в една и съща група, защото тя бе в групата на Йото (фиктивно, деятелите на Комсомола имат много по-важни задачи от тази да ходят на училище). Аз се представих със истинското си име, а тя като — Силвия. Бе малко превзета и надута, малко аристократична, малко високомерна и много красива. Чудех се какво би могло да се получи между нас — хулиган-плейбой и принцеса (при това и активистка).
— Във влака един… — тя ме огледа, доколкото позволяваше обстоятелствата, преди да продължи — …мърляв простак ми досажда от София до тук. Щях да полудея. Говореше само глупости… И само как се бе облякъл: една изпокъсана и стара фланелка, избелели, кърпени навсякъде дънки и някакви отвратителни, изжулени, разпрани високи обувки. Брадясал, хипясал… Хулиган! Косата му сплъстена… Чудя се как може един млад човек да се занемари до такава степен.
Говореше като майка ми. Мислех си дано в тъмното не забележи, че ризката ми е била много хубава преди пет-шест години, дънките — едва ли по различни от дънките на досадника, а обувките ми не подозираха, че съществува боя за тях.
— И отгоре на всичкото с обица на ухото! — продължаваше Силвия. — А пък досаден, не може да си представите. Ужас! Когато пристигна влака и вече стана ясно, че пътувам до тук, не ме остави на мира. Искаше да ме изпраща, да ми носи багажа. И как посмя да си го представи! Предпочитам сама да си нося багажа в тъмното, отколкото да вървя с този кретен. Сигурен съм, че ако му бе предложила сака, който носех, ентусиазма му бързо щеше да залезе. Преведен под ненормалната тежест, вървях мълчаливо, а тя не спираше да говори. Зарадвах се, когато стигнахме квартирата й, но бях загубил желание за всичко. Изправих се с гръб към светлината и още веднъж се убедих, че е много красива.
— Съжалявам, че не мога да ви поканя. Много късно е. Благодаря ви!
— Не смятам, че има за какво! — (а имаше) — Бихме могли да се видим някога. Утре, да речем.
— Добре, след шест.
— Чудесно! Ще те чакам в шест и половина — градинката пред института.
— Може да закъснея малко.
— Нормално е. Ще те чакам!
— До утре.
9.
Събудих се с натрапчивата мисъл, че трябва да стане член на въздържателно дружество, навярно съм сънувал нещо. Запалих цигара.
В „Храма на веселието“ цареше трескава суета. Десетина полутрезви мъже се готвеха да поемат славния бригадирски път. Дързост блестеше в подпухналите очи, ентусиазъм кипеше в схванатите им тела. Попитах Боги дали още съществуват въздържателни дружества. Червенокосият ми се изсмя и каза, че съм в делириум, не пропусна да отбележи и факта че вчера, насън, съм викал „Ура!“. Бог отговори, че не знае и, по принцип, е против всякакво въздържание. Зидарите запяха „Елате хиляди младежи…“, Джоко гърмеше на поразия, Върхът четеше „Културизъм за всички“, Александър разказваше някакъв тъп виц. Двама-трима непознати стояха до вратата със сакове в ръце, като декор на представлението-подготовка. После всички тръгнаха. Как ми се искаше да тръгна с тях.
Повъртях се още малко и излязох. Пих кафе в студентската сладкарница. Кормуването ми днес продължи само десет минути. Колата се повреди и бате Жоро я закара на някъде.
Скучен ден. Пих бира в „Напредък“, взех си записа от пощата, прибрах се в къщата на Боги и се отдадох на сънища.
Събудих се към пет. Влязох в банята. Извадих от гардероба най-хубавия костюм. После — от сака една бяла риза, свита на топка, и започнах да нанасям озлобени удари с ютията, която Бог използваше най-вече да си вари кафе, когато имаше такова. За втори път хващах ютия, първия щях да подпали четвърти блок, защото седнах по невнимание върху нея и докато обикалях като линейка из коридорите, тя бе подпалила леглото ми. Все пак, получи се нещо. Облякох се. Сложих си черна кожена вратовръзка, която малко затрудняваше дишането ми, но бях неотразим — толкова хубав и толкова елегантен. Стоях пред огледалото и не вярвах на очите си. Изрепетирах няколко снобски жеста. Костюмът ме сковаваше, но щях да свикна. Напред!
Градинката пред института пустееше. Представих си какво е било тази сутрин. Пристигнах точно в шест и половина, както уверяваше градският часовник. Отначало не исках да сядам, разхождах се нервно насам-натам, държейки внимателно букета от червени карамфили, но след като мина повече от четвърт час, приседнах внимателно, за да не измачкам костюма си. Толкова до сега бях чакал само влак.
На отсрещната пейка седна невероятно грозно момиче, из под късата му пола се подаваха криви, къси, гладиаторски крака, обвити в скъсан чорапогащник. Помислих си, че бих могъл спокойно да си нахлузя и аз къса пола — моите крака бяха много по хубави, после решех, че никога няма да облека къса пола.