Градският часовник показваше едно голямо безобразие. Неволно се усмихнах. Момичето отсреща също се усмихна. Стана ми страшно. Станах да се поразтъпча. Навярно отстрани приличах на човек, който очаква да му дойде акъла. Запалих цигара. Твърдо реших, щом я изпуша да си тръгвам. Хвърлих угарката й понечих да вървя, но запалих нова цигара… Най-после тя се появи.
Бях я чакал повече от час и това време ми се стори съвсем нищожно. Тя бе прекрасна, приказна, неземна, изящна. Застана пред мен и се усмихна. Златистите вълни на косите й се блъскаха нежно в изящните рамена и се разпиляха като слънчеви лъчи. Кристалносините й очи блестяха ослепително. Умопомрачаващо ухание завъртя главата ми, която бе повече от празна. Стоях вцепенен, като Алеко пред Ниагарския водопад и с ужас установих, че съм забравил да говоря. Издадох няколко нечленоразделни звука, опитвайки се да си спомня магическите съчетания от символи и да произнеса „Здравей!“. Получи се нещо като „Хелоу“, с подчертан български акцент. Страшно оригинално!
— Да тръгваме! Не ми се стой тук! — Каза тя, за да ме избави от неприятното положение, в което бях изпаднал. Натиках цветята в ръцете й и се наведох, за да я целуна, при което за малко да разбия нослето й. Тя се разсмя и пъхна галантно ръката си под моята. Как може да съм такъв скапаняк понякога!
Но ето, едва направил няколко крачки и с мен се извърши чудо. Костюмът, в който доскоро се чувствувах като в рицарска броня, се превърна в най-леката и най-удобната дреха, която някога съм обличал. Нечестивият престана да дърпа и без това добре стегнатата връзка около шията и започнах да дишам с пълни гърди. Можех вече и да говоря.
Никога преди нас толкова красива двойка не е пресичала централния площад, уверен съм. Аз като че ли отново сънувах. Не, това не бе действителност, личеше си от приказно-красивия залез, такива залези има само в сънищата. Сигурно съвсем скоро ще се събудя сам и изгарящ от желание… Вместо това крачехме бодро към ресторант „Зора“ и моето предложение да отидем на ресторант, пред самия му вход, прозвуча невероятно смотано.
„Зора“ си оставаше най-престижният и най-луксозен ресторант в Кристалния град, а всъщност не бе нищо друго освен обикновена кръчма, в която поради непрекъснатите заседания на местната алкохолна общност (М.А.О.), места рядко се намираха. Нямаше и сега и вече се готвехме да си тръгваме, когато срещнах познати черти в лицето на един келнер, отново бивш колега (дали няма да дойде време, когато всички келнери в града ще бъдат прекъснали студенти). Да му се обадя ли? При мисълта, че съвсем сигурно ще ме нарече „Луд“, се ужасих. Не, едно такова обръщение към мен, може да докара Силвия да погледне с други очи на моята личност и да провали нещата, които за сега вървяха добре. Може дори дамата да е чувала за невероятните приключения на Лудия и в миг да установи, че това е младежът с приятна външност, който има да й е кавалер тази вечер, както пролетта, когато се запознах с едно момиче. То разказа няколко от моите истории, като започна с думите: „Има един идиот в института…“. Когато допълних някои подробности и коригирах явни неточности, момичето подхвана ожесточен спор с моя милост (всичко това й било разказано от очевидци) и дори се обзаложихме. В това време срещнахме един познат, който съвсем непринудено ме поздрави: „Здравей, Луд!“. Колежката щеше да припадне, горкото момиченце, стана му много неудобно. Затова се представям като Луд, но снощи, терзан от някакви предразсъдъци и задръжки (каквито смятах, че не притежавам), отново станах Детелин.
Казах на Силвия, че е безсмислено и посочих към изхода. Тъкмо излизахме, когато Пешо ме улови за ръката и попита:
— Къде се забърза така?
— О-о, не те видях! — изненадах се аз. — Няма места.
— Ела! Ще се намерят.
— Ама, ти тук ли работиш?
— Разбира си! — Той се отдръпна малко, за да видя келнерската му униформа. — Колко човека сте?
— Двама! — преброих и Силвия.
— Няма проблеми! Само минутки!
Отдъхнах си. Като в най-вълшебните приказки — отнякъде изникнаха маса и два стола и ние се настанихме.
Усетих как пораснах в очите на най-прекрасната с няколко сантиметра и станах близо един и осемдесет (височина, за която винаги съм си мечтал). Наслаждавах се на новия си ръст, но тихо, без да го демонстрирам. Външно изглеждах малко хладен и решителен.
След миг Пешо стоеше пред нашата маса.
— Водка и кола! — казах аз и погледнах въпросително дамата. Тя се двоумеше нещо.
Пешо въобще не я погледна. Записа нещо в тефтерчето си и се обърна спокойно към мен: