— Курвата к’во ще пие?
Наоколо бе толкова тихо, сякаш всички посетители бяха притаили дъх, точно в този миг. От прекрасните й очи задуха леден вятър, който докара черни облаци и притъмня. Очаквах всеки момент да се изсипе проливен дъжд, придружен с гръмотевици. Въпреки рязкото застудяване, ми стана адски топло. Яката на ризата се навлажни, обувките се напълниха с вода. Нечестивият отново хвана вратовръзката и започна да я притяга, а главата ми наподобяваше магазин за авточасти.
От това идиотско положение, отново ме измъкна моята очарователна дама. Тя стана светкавично и си тръгна. Настигнах я чак отвън. Очакваният дъжд вече валеше. Силвия ме помоли да я оставя, направи го толкова чистосърдечно, че не можах да й откажа и тръгна сама из дъжда.
Върнах се сразен и се отпуснах на стола. Пешо все още стоеше пред масата с тефтера си в ръка. Отбих всички негови въпроси с идеята, че съм много жаден (струва ми се, че той дори не разбра какво се е случило) и го помолих да донесе водка, бутилка водка, по-добре бутилка водка… След минута една изпотена и малко тъжна бутилка стоеше пред мен и се опитваше да се усмихне.
Така е, когато не всяка жаба си знае гьола — помислих си, след като изпразних на един дъх първата си чаша. А къде е нашият гьол, как да го намерим? Кой ще ми даже? Дори да го намерим, ще повярваме ли, че е той, нали винаги ще ни се струва тесен и неуютен. Политнали напред и нагоре, в безпощадно преследване на великото, съвършеното, изящното, прекрасното, безпомощно премигваме, когато се озовеш на земята, на същото място, безсилни да се справим с ужасяващото несъответствие между Голямото, което носим в душите си и Нищожното, което успяваме да постигнем. Затова твърде често оставаме без път. Без никой… Затова оставаме завинаги само. Сами… Спомних си как се правех на аристократ в началото и се усмихвах. Махнах черната кожена мъчителка, захвърлих сакото на другия стол, разкопчах всички копчета на ризата. Наоколо кипеше веселие.
Когато кръчмата трябваше вече да е затворила, а аз лицемерно посягах към втората бутилка с надеждата, че ще локализирам внезапно разразилият се в душата ми пожар и когато персоналът на заведението енергично се бореше с хората от М.А.О. и ги уверяваше, че утре ще отворят отново, Пешо седна на моята маса, запали цигара и, ей, така, между другото попита:
— Луд, какъв бе тоя парцал, с теб, тази вечер?
10.
И тази година удължиха есенната бригада — за сметка на учебния процес. Отначало до 20 октомври, после до 30. Надявах се, че няма да я удължат още веднъж и да започнем направо с януарската сесия и не се притеснявах особено за учебните занятия — това, което няма да научим за 65 дни, няма да научим и за 89, а и от 1 септември да започвахме, пак щях да се появя на училище в края на ноември, каквото и да правех. Традиция, както и продължаването на бригадите.
Боги, Йото и другите приятели бяха пръснати из околните села (само Червенокосият не работеше някъде из града, може би в „Не се кради човече“). В Кристалния град настъпи истинска скука. Злополучният шофьорски курс свършваше. Най-после бате Жоро се куртолиса от мен и останалите кретелюнизирани кандидат-шофьори. Оставаше подготовката за изпитите и самите изпити, два пъти седмично решавахме листовки в клуба на СБА.
Седмица след като всички заминаха, Пил се появи в квартирата и много се учудих. Не бях заслужил такова внимание.
Предложи ми да предприемем една далавера. Намерил да се продава „Жигула“ за три хиляди лева (продавал я някакъв балък от едно близко село). Червенокосият твърдеше, че ще вземем за нея спокойно шест бона. Трябваше да му помогна, защото въпреки солидните си познанства, не бил в състояние да събере необходимата сума за три дни. Приех, защото живеех в прегръдките на мис Скука. Концесията бе сключена същата вечер и подкрепена с бутилка ракия.
Още на другия ден събрахме парите, през следващите няколко узаконихме сделката и в събота поехме за София. Започнаха нашите нещастия. На път за София блокира четвърта скорост. Върнахме се. В понеделник я закарахме в сервиза. Поради липса на работна ръка и понеже се познаваше лично с повечето от работниците (през пролетта Пил продава един „Москвич“), Червенокосият сам отстрани повредата. Едва напуснахме сервиза, блокира трета скорост. Оправихме я. На другия ден отново блокира четвърта. Пил бе страшно ядосан и, на излизане от автосервиза, смачка задната броня. Изчука я един частник, познат на Червенокосия. В петък след обяд се готвехме да потеглим за София. Заваля. Покупката нямаше чистачки, нито рамена за чистачки. Чистачките купихме веднага от един автомобил, който спря пред четвърти блок. Шофьорът и двете придружаващи го момичета слязоха за малко и влязоха в блока, за съвсем малко, защото оставиха колата отключена, а фаровете и необходимите ни чистачки включени, но за съвсем достатъчно време, за да ги свалим и да се чупим.