Когато падна вечерта си легнах, защото се страхувах. В главата ми постепенно зрееше страхотен план.
На следващия ден планът бе готов и се заех с реализацията му. Този ден бе неделя, моя живот се състоеше от недели, бях неделник, но този ден бе неделя и за другите. Прекрасна неделя.
Към пет след обяд пристигнах в общежитието, където живееше моята, нова, пламенна любов. Подадох любезно паспорта си на портиерката и обясних при кого отивам. Тя изпляска с ръце, излезе от стаята си и за малко да ме прегърне. Никога никоя портиерка не се е държала толкова мило с мен, дали не съм се променил (едва ли!). Тази толкова добра жена обяви, че тя, моето момиче, че ще пристигна, след това разказа колко мила, скромна, възпитана, добра, умна, красива, нежна, отговорна и т.н. е тя (как се казваше?). Помислих, че съм тръгнал при някоя богиня и се зарадвах. Най-после портиерката остави слуховия ми анализатор на мира и получих възможността да се кача в стаята.
Тя наистина ме чакаше. Съквартирантката й (страхотна мадама) деликатно излезе. Останахме сами и милото, скромно, възпитано, добро, умно, красиво, нежно, отговорно и т.н. момиче увисна на врата ми и започна да ме лигави. Трябваше да търпя (това влизаше в плана). Докато се чудех какво да правя, опипах гърдите й, който не бяха лоши и, въобще, тази интимност не бе безобразно неприятна.
Когато тя реши, че ме е олигавила достатъчно, галантно отстъпи и ми предложи да седна. Нямаше как — седнах. Съвсем скоро масата се отрупа с всевъзможни деликатеси, докато се опомня, тя отвори бутилка с водка и наля две големи чаши. С изящен жест поднесе пред мен едната и вдигна другата с оригиналното предложение да пием за нас и нашата любов. Трябваше да присъствува Боги, Йото и Червенокосият или фотограф, или още по-добре кинохроникьор, за да засвидетелствува невероятния, исторически момент, в който аз отказах. Да, отказах да пия. Извиних се, че употребявам антибиотици. След това разказах как онзи ден, след като съм свършил работата си и съм се прибрал, е пристигнал хазаинът и най-брутално ме е изгонил (бил ме предупредил още преди два месеца, но аз…). През настоящата учебна година в тази квартира ще живее племенникът му, който ще бъде в първи курс. Изнесъл съм се, добре че нямам много багаж. Първата нощ съм прекарал при един приятел, но вчера той си заминал и аз съм останал съвсем бездомен. Напразно съм търсил тук и там. Хотелите са претъпкани със задочници, познатите ми са по бригади. Всичко се обърнало против мен. Защо не съм се обадил? Не ми се искало да я обременявам с проблемите си. Мислил съм да си тръгна още вчера, но днес съм имал вътрешен изпит по кормуване (в неделя, защо пък не?). Изпитът минал чудесно. Та за това съм останал тази нощ, която прекарах на гарата. Разболях се, схваната ми е (главата) цялата лява част на тялото, а това е твърде опасно, както ми е казал тази сутрин лекарят от бърза помощ. Защото, както знаем в лявата част на тялото се намира сърцето, а лявото полукълбо… Боже мой! Тя повярва на всичко. Взе една кърпичка и забърса сълзите си. Много сладко разказвах, но трябваше да побързам, защото в голямата чаша пред мен се появи образът на нечестивия и започна да ме облъчва със съблазън. Чух съвсем ясно думите му: „По дяволите, антибиотиците и всичко!…“.
Станах и обявих, че много съжалявам, но ще тръгвам, защото ще пътувам тази вечер, а когато се върна след няколко дни, ще имам нова квартира и ще й се обадя. Така я бях съкрушил, че не успя дори да ме изпрати. Портиерката долу озадачено ми подаде паспорта и напуснах общежитието весел и щастлив.
Изпих шест бири в първата изпречила се кръчма (въпреки антибиотиците) и се прибрах в къщата на Боги, която бе вече и моя къща. От октомври станах пълноправен съквартирант на Бог. Много се радвах, че ще живеем заедно, предишните години живеех в студентското градче и нямай възможност да си избирам съквартирантите, но съдбата все ме събираше с мене подобни идиоти.
Не ме свърташе в квартирата и излязох. Дълго се разхождах из града — сам, безгрижен и свободен. Легнах си малко след полунощ, страшно доволен от себе си. Все успявах да се измъкна от неприятните сложни ситуации, в които (в повечето случай доброволно) се заплитах. Затова, без да мисля скачах от една авантюра в нова. В авантюрите е екстазът на живота, в тях се изострят инстинктите, шлифоват се чувствата, определя се същността ни като хора. В тях няма нищо страшно, щом предварително знаеш, че те са само авантюри и няма да окажат никакво особено влияние на бъдещето ти развитие, ако можеш да знаеш, а всъщност трябва да знаеш… Да живеят авантюрите!