— Сериозен проблем! — отбелязах аз.
— Нищо подобно. Най-сериозният ми проблем е, че няма къде да спя тази нощ. Бях уговорил с едни хора, но ми вързаха тенекия.
— Глупости! Ще спиш тук! — усмихна се Бог. — Не ти ли харесва?
— Много маймунки сме се събрали…
— И какво? Ще се сместим.
— Пил, какво ще правиш с ОЧЗ-то? — попитах аз, тъй като знаех как юнската сесия Пил бе разбил носа на преподавателя, който бе по-голям мръсник от мен и Пил, взети заедно, и Секирев му обещал да му даде изпита на 15 явяване. Значи считано от сега след 7–8 години.
— О-о, нищо по-лесно от това, Луд. Тази вечер Секирев влезе в болницата. По всяка вероятност фрактура на бедрената кост, моите приятели не пожелаха да го убиват. В други ден ще изпитват асистентите, а с тях се разбираме.
— Пил, ти си луд! — бях го подценил. Червенокосият можеше всичко, дали заради това не го мразех.
— Луд, ти си Пил! Аз нямам друг шанс.
Това бе самата истина. Другият вариант бе Пил да учи още десетина години. Ето как се стимулира мръснишкото в човека. Веднъж, след някакъв изпит в първи курс, седяхме с един колега в снекбара. Пристигна Секирев и седна на масата зад нас. Чух го как се хвалеше на свой колега, не по-малък гад: „Голямо клане падна днес — 60 двойки за четири часа, ръцете ми са само кръв!“ Станахме ужасени. Видях лигавото му ликуващо лице и го намразих. Отидохме в една църква, запалихме свещици и помолихме господ да го прибере, ако не сега, то поне докато стигнем в трети курс. Жалко, че приятелите на Червенокосия не са го очистили, догодина пък аз трябва да се разправям с него, но ще се оправя.
— Аз пък си въобразявах, че съм си уредил ОЧЗ-то! — тъжно отбеляза Боги.
— Какво? Със Секирев ли?
— Да. Цяло лято търся връзки. Намирам, уреждам — той пък няма да го има. И това ако е съдба!
— О, Бог, съжалявам, но ти ще го вземеш и така. Ти си умен.
— Подготвен съм. Вярно. Но…
— Карай! Голяма работа. Хайде да си гледаме работата! — Кимнах към бутилките и вдигнах чашата.
Червенокосият се усмихна и отпи. Върхът се размърда и промълви неизменното си „Върхъъъ!“. Пил попита дали знаем защо Върхът е с руса коса и аз едва сега проумях какво ме бе подразнило, когато Върхът връхлетя в стаята, още тогава усетих, че нещо не е наред, но тръгнах в грешна посока, като си помислих, че Върхът е трезвен. И сега съвсем ясно си спомних черната коса на Върха. Да. На лятната бригада — разказваше Пил — неговото пиянско високоблагородие се напил първия ден и не благоволил да изтрезнее до края. Съмнявам се дали се е напил първия ден, по-вероятно е да е дошъл пиян, но това не е от значение. Червенокосият твърдеше, че не е изтрезнял 26 дни, което не е чак толкова за човек с неговите възможности. На втората вечер паднал пред една от бараките на колежките, те го внесли вътре и се опитали да го свестят, безуспешно, разбира се. И тъй като не им хрумнало нищо по интересно, му изрусили косата. Върхът не подозирал нищо — продължил да пие. Неговите приятели не забелязали или него информирали за промяната. Те били страшно заети. За 26 дни тази тайфа от забележителни момчета одраскала 106 бутилки гроздова, сливова, плодова, ябълкова и въобще всякаква ракия, каквато имало в местния магазин, но за да проличи истинското им юнашко присъствие в това село, намиращо се недалеч от Кристал сити, към тези 106 бутилки трябва да се прибави и изпитото от тях в селската кръчма, което никой не си правел труда да отчита, но както уверява Пил, не е било по-малко от това, което изпили в бригадирския лагер. И така, последната вечер, на самото закриване на алкохолиядата, един от приятелите на Върха го запитал от кога му е руса косата. Връх отговорил, че е руса на майка му… Ще ли да се сбият. Обзаложи ли се и някой донесъл огледало. Върхът констатирал, че това е само от пиенето. Какви ли небивалици се случваха по тези бригади. Червенокосият заспал, както си берял домати. Събудил се подгизнал, когато всички отдавна си били заминали. Доматите били на поливни площи.
На същата тази бригада имали среща с един от някогашните пламенни, ентусиазирани, велики строители на „Хаинбоаз“. Той разказвал, как през онези героични, величествени и трудни години работели по 12 часа в знойния юлски пек, спели в палатки, чели Максим Горки на свещ и си топлели премръзналите крака на котлони. Огромна разлика — променя се светът.
Бог предложи да поиграем карти, за да пием по умерено, съвсем късно, бях пил достатъчно и включих на автопилот. Опомних се едва, когато Боги ме помоли да се стегна, защото Пил и Малкия водеха с две на нула, а бяхме заложили 50 лева. Не подозирах, а трябваше щом като играехме срещу Червенокосия.
Бяха пристигнали зидарите — две силни, снажни момчета, които си приличаха като еднояйчни близнаци, въпреки, че единият бе роден във Видин 1962, а другият — в Хасково две години по-късно. Те се движеха винаги заедно и вършеха всичко едновременно. Имаха невероятно сходни характери — като че ли мислеше един човек. Когато се напиеха вършеха чудеса, бяха пълни с нестандартни идеи.