Сякаш разговарях със себе си. Заложих на щангата още четири диска и легнах под нея. С периферното си зрение установих невероятния ефект, който предизвиках у почитателките на Върха. Отлепих щангата, лостът и се огъна, отпуснах я и рязко я изтласках. Главата ми се наля с кръв, ушите ми заглъхнаха. Вените на слепоочията като стоманени въжета стягаха черепа ми. Отново я пуснах и отново я изтласках. Напрежението в най горната част на тялото растеше и имах чувството, че в следващия миг нещо ще се пръсне и около лежанката ще порозовее от кръв и мозък (или само почервенее). Спомних си за момичетата отсреща и направих още едно повторение, и още едно. Напук на всички физични, биологични и не знам какви си закони — щангата олекваше в ръцете ми. Толкова повторения с такава тежест не съм правил и в най-добрите си периоди. Оставих щангата и отскочих от пейката изпълнен с енергия. Момичетата отсреща бяха готови да заръкопляскат. Обърнах се към тях и се поклоних. Те се смутиха малко.
— Луд, това не е по системата. Откога поднови тренировките.
— От днес.
— Ето виждаш ли? Можеш да се претовариш.
— Връх, не съм дошъл да тренирам. Просто правя демонстрации. Ще пробваш ли? — посочих щангата.
Върхът така категорично отказа, че няколко лампи в залата изгаснаха. Момичетата станаха и бавно се отправиха към изхода, но се спряха, когато поставих на щангата още два диска. Никога не бях пробвал такава тежест, но чувствах, че мога да я вдигна, нещо повече — бях уверен че ще я вдигна. Легнах спокойно под нея — едно, две, три повторения. Невероятно! Оставих щангата и почти изхвърчах от пейката. Бях във възторг. Момичетата си тръгнаха.
— Страшен си! — отрони Върхът. — Кога ще мога като теб?
— Както си тръгнал — много скоро. Ти си Върха.
— Не, ти си Върха.
— Добре, добре! Ще тренираме заедно. Кога идваш насам?
— Нали ти казах — стриктно по системата: понеделник — сутрин и следобед, вторник — следобед, сряда — сутрин, четвъртък — сутрин и следобед, петък — следобед, събота — крос, неделя — пълна почивка.
— Боже мой, ти си луд!
— Не, ти си луд!
— Няма да се караме. Аз съм Луд, а ти — Върха!
— Добре.
— Ама ти наистина ли така тренираш?
— Разбира се. Ти нали така си писал.
— Никога не съм спазвал стриктно тази система. Ами учението?
— Учение няма в системата, другарю професор.
— Продължихме тренировката. Започваше нов учебен час. Две групи момичета и две групи момчета се построиха пред залата и, с цяло гърло, поздравиха преподавателите със „Здраве желаем!“. Гладиаторът потрепера. После момичетата и момчетата, които повече приличаха на лелки и чичковци, се затичаха към нас, напомняйки испанските фиести, когато разярен бик гони тълпата. Ролята на бика изпълняваше лично старшина Петров. Миг преди да ни помете, ужасната тълпа, зави покрай гладиатора и се върна обратно. Направиха четири обиколки, разделиха се на групички и започнаха някакъв странен комлекс от упражнения. Досетих се, че това е ново творение на висшата физкултурна мисъл на доцент Петров.
— Луд трябва да приключвам, след обед от пет часа съм отново тук.
— И аз свършвам, като за първа тренировка 45 минути стигат! — Умората здраво бе пленила тялото ми.
— Ще потичаме ли малко?
— Разбира се! Навън, нали.
Хукнахме в жълтеникавия сняг. На третата обиколка изгубих дъха си. Върхът продължи сам. Изчаках го и тръгнахме заедно. В началото на студентския град се разделихме, той живееше в четвърти блок. Разбрах ме се за другия ден, в три часа. В квартирата бе с няколко градуса по студено, отколкото навън. Отворих прозореца, но не се затопли особено. Изпих две кофички кисело мляко и се отпуснах в леглото, както си бях с грейката, завих се и с две одеала. Нямаше ток. Бях твърде изморен, притворих очи, но си спомних за бялата смърт и реших да не рискувам и то точно днес — в петия ден от моето духовно прераждане.
Съвсем скоро се озовах в една сладкарничка. Взех си кафе, седнах в един ъгъл и разлистих някакво списание. Навярно съм задрямал, защото една дебела лелка твърде грубо ми разясни, че тук не е хотел. Станах и си тръгнах. Бе станало още по-студено. Отправих се към студентското градче, въобще не си помислих за квартирата. В стола беше обикновената тъпканица, но не бързах за никъде. Покорно чаках реда си. След така наречения обяд, отново пих кафе в студентската сладкарница. Опитах да заговоря една колежка — съвсем безуспешно, навярно тя бе слушала повече за мен, отколкото аз самия знаех. Просто нямах друг избор, трябваше да се прибера в квартирата. Тръгнах и в този момент като лавина ме блъсна сензацията на деня — Сержант Джоко се обесил. Обърнах се и видях развълнуваното море от хора пред четвърти блок, прииждаха още студенти. Не усетих как попаднах сред тълпата. Двама милиционери стояха на стълбата пред блока и на пускаха никого. Бурканът на гъбарката още се въртеше. Една колежка разказваше какво се е случило, преди минути напуснала четвърти блок, живеела там. От няколко дни Джоко бил силно влюбен в една прекрасна първокурсничка на име Светла (Светла ли?!). Тя не отвръщала на любовта му и си играела с храбрия воин. Днес Джоко отново отишъл при нея и заявил чувствата си. Казал й дори, че неговият живот няма никакъв смисъл без нея. Тя останала все така студена и безразлична, непристъпна крепост (има нещо много тъжно при непристъпните крепости…). Тогава той тъжно я помолил да му услужи с ютия, за да се изглади, защото искал поне днес да бъде спретнат и красив. Светла му дала ютията, в този момент била готова да му даде всичко (всичко ли?!), само да я остави на мира. Джоко грабнал решително ютията, сбогувал се и си тръгнал, оставайки глух за молбата на красавицата да й върне ютията, възможно по най-бързия начин, защото имала да глади. Чакала повече от час и чак тогава си припомнила ясно и обмислила думите му. Изтичала до неговата стая. О, ужас! Когато отворила стаята му видяла безжизненото му тяло безпомощно да се полюшва, сред стаята. Изпищяла, тряснала вратата и след миг треперела в ръцете на портиерката. Какво ли не прави любовта. Ето още една нейна жертва.