Пристигна още една милиционерска кола, от нея слязоха трима милиционери и заедно с другите двама за обсъждаха нещо. Дойде и линейка. Млад лекар приближи до милиционерите. Двамата санитари извадиха носилка. И в този момент (О, боже!) Джоко отвори прозореца и, съвсем наивно, но твърде строго попита:
— Какво сте се насъбрали пред моя блок, бе? Да няма панаир? Хайде, пръскай се, че като извадя картечницата! По-бързо!
Мнозинството пред блока се превърна в море от смут и възклицания. Симпатична колежка припадна в ръцете ми. Мисля, че нито за миг не повярвах на тази история. Джоко — жертва на любовта. Глупости!
3.
Продължих обявения едностранен мораториум върху опитите с алкохол, вече пет дни тренирахме с Върха. Първоначалната мускулна треска премина. Навлизах във форма.
Днес се появих в залата в момента, в който моята бъдеща група крепко поздрави преподавателя със „Здраве желаем!“ и той ги освободи. Единственият, когото познавах от тази група приближи към мен.
— Здрасти, Луд! Много късно пристигаш.
— Защо? С Върхът сме се разбрали за три часа.
Бях точен, както обикновено.
— Часът свърши! — отбеляза Йото.
— А, ти за това ли! Карай! Дошъл съм да тренирам.
— Типично в твой стил — по цял ден на стадиона, освен когато имаме физкултура. Как ще вземеш подпис?
— Както обикновено.
— Хубаво би било да престанеш с глупостите си и да тръгнеш на училище. Не си стъпвал. Миналата година прекъсна за подпис.
— Знам.
— Добре поне, че знаеш. От понеделник те очаквам. Всъщност не е лошо да дойдеш и утре. Имаме…
— В събота на училище! Не си добре. Съвсем определено.
— То ти си е за главата.
— Как е новата група?
— Горе-долу. Двама приятели се правят, че пият, други двама, че играят бридж. А това са колежките.
Разгледах внимателно минаващите момичета. Нищо впечатляващо, освен един клоун.
— Какво ще вършиш довечера.
— Ще ходим с Ели на театър.
— На театър?!
— Защо се учудваш?
— Ония бездарници от „Кристалния“ ли ще гледате?
— Не, гостува някакъв, но сигурно ще бъде хубав. Мисля, че драмата е на Стефан Цонев.
— О! Я гледай!
— Защо не дойдеш с нас, сигурно ще има билети.
— Съмнявам се. Как е Ели?
— Добре.
— Знаеш ли, страшно ми се иска да поседнем както преди, да се напием и да се посмеем. Душата ми плаче за купон.
— Нали не пиеш.
— Вярно. Почти десет дни, но едно изключение би затвърдило трезвата тенденция.
— На студентския празник ще бъдем заедно.
— Чак тогава ли?! Няма ли да направим репетиция?
— Много трудна работа. Ели…
— Разбирам! Един почтен женен мъж. Дано поне да сте щастливи.
— Трябва да вървя. Чао!
— Поздрави Ели!
Ели бе приятелката на Йото. Странно. От година са заедно, а се запознах с нея преди две седмици. На рождения си ден я видях по-обстойно и ме порази. Невероятна мадама. В последно време така е обсебила Йото, че ми се струва — ревнувам.
Премерих се на кантара — 94 килограма. Чудесно. И килограмите ми си идваха на мястото. Трябваше да реставрирам талията. С това коремче приличах повече на готвач от студентския стол, отколкото на културист. Пристигна Върха и започнахме.