Върнах се в квартирата малко след пет. Тъмно и студено. Бог си бе заминал. Тръгнах без посока из града.
Срещнах познати във „Фея“-та и седнах при тях. Изпълнен с добри намерения си поръчах кафе, но Оги реши, че съм се пошегувал и ми донесе водка. Опитах се да му обясня, но нямах възможност. Беше ми адски тъпо. Изпих водката и ми стана още по-тъпо. Седях мълчалив и скучен сред една свръх скучна компания. Поръчаха ми още една водка. Протестирах. Това бе лошо скалъпен заговор срещу моята трезвеност. Третата водка си я поръчах сам, четвъртата също и се замаях, но не ми стана по-весело. Зарязах все така скучната компания и тръгнах към квартирата. Дълго продължилото въздържане имаше отрицателен ефект. Бях пиян и крачех неуверено.
Внезапно се намерих в до болка познат блок и като насън натиснах звънеца. Отвори ми Светла.
— О, ти ли си? Здравей! Заповядай!
Влязох и седнах до прозореца.
— Ще пиеш ли кафе?
— Предпочитам нещо по-замайващо.
— Доколкото си спомням — не пиеш.
— Пропих. Току-що.
— Нямам много време. Трябва да отида до студентския град, за да върна една тетрадка на Стела.
— Тя не живее ли вече тук?
— Не. И ти добре знаеш това. Стела живее на общежитие. Живея сама. Често тук преспива твоя любим приятел Иван.
— Добре. Ще пия едно кафе и ще тръгнем заедно към студентския град.
Кафето беше готово. Запалих цигара.
— Не би ли могла утре да занесеш тази тетрадка на Стела. Бихме могли да отидем някъде тази вечер.
— Не. Тя си заминава утре сутринта. Пък не ми се ходи никъде. Обърни се на другата страна, ако обичаш, трябва да се преоблека.
Обърнах се покорно. После нещо се прекърши в мен, някаква болка разтърси цялото ми тяло. Станах и тръгнах към нея. Тя стоеше полугола до вратата. В първия момент се сгуши изплашено, после ми говореше нещо. Не чувах, не мислех, не усещах. Грабнах я, като в някакъв сън и я повалих в леглото. Покрих я с тялото си и разкъсах бикините й.
— Не! Остави ме! Ще крещя! Моля те! Остави ме! — продължаваше тя.
Захапах устните й. Тя плачеше и се дърпаше, после утихна и се отпусна. О, колко я мразех! Бе пошло, блудкаво и грозно. Заприличах на некрофил и станах преди да съм свършил. Седнах на леглото и улових главата си. Всичко е толкова объркано. Тя полежа минута-две и внезапно избухна, скочи върху гърба ми и ме обсипа с удари. Мръсница!
— Защо го направи? Защо?… Изрод!…
Защо го направих, всъщност? Отстраних я нежно от себе си, подтиснах възбудата, която още ме терзаеше и си тръгнах. Навън блестеше мразовита нощ. Вървях нанякъде, смъртно осъзнавах, че посоката е противоположна на посоката, в която се намираше квартирата ми, но продължавах да вървя, сякаш тласкан от някакви непонятни сили. Опитвах си да си спомня дали всичко това се бе случило. Неусетно се оказах в края на града и усетих студа и безизходицата, и мъката, и самотата и цялата наглост и дивотия на този отвратителен свят. Спрях на последната спирка на автобус 37, нямах повече сили да вървя. Наблизо се издигаше статуята на незнайния работник — с гордо вдигната глава и протегната напред ръка, като че ли просеше милостиня. Поставих няколко монети в шепата му. Той се усмихна.
Наоколо се бяха събрали много хора. 37 отново беше забравил да мине. След четвърт час мина и замина, без да отваря врати. Навярно този автобус бе чартарен. След около час пристигна друг. Той спря на петдесетина метра от спирката и отвори врати, за да слязат пътниците. Настигнах го и се качих в момента, в който се готвеше да затвори вратите. Шофьорът се показа от кабинката и изломоти:
— Ней ла, имам работа! — какво искаше да каже тоя с тази скоропоговорка? А-а, имал си работа да не идвам. Я го гледай!
— Вашата работа е да ни возите! — спокойно му отговорих и седнах.
— Мой работа не е твой работа, казвам ти, ней ла!
— Какво ще ми казваш, бе? Този автобус да не ти е бащиния!
— Ней ла, ша взема щангата.
— Вземи я и ще разбереш къде ще ти я навра!
— Я му викам ней ла, он па ла, е-е-е! Ла сега да ти ба майката! — стори ми се, че ме напсува, надявам се преднамерено. Нещастниците от спирката настигнаха автобуса и го превзеха. Шофьорът тръгна с щангата срещу мен, страшно ядосан. Отвред ме подкрепиха. Една жена изпищя. Изстъпих няколко крачки назад, шофьорът ме последва и миг по-късно лежеше проснат по гръб между седалките, стискайки в ръка неизползуваната щанга. Сигурно днес котка му е минала път. Светът е пълен с простаци и голяма част от тях са автобусно шофьори.
4.
Боги си пристигна в неделя следобед. Тъкмо се бях върнал от кроса. Не се наложи дълго да пестя неудобството си. Той захвърли сака и се втурна към Светла. Не му разказах нищо, все едно, най-много след час щеше да знае за вечерните похождения на своя приятел. Отпуснах се на леглото и навярно съм потънал в дрямка. След малко Бог се върна.