— Чакай малко! Тръгваме! Хайде, Тери! Да вървим!
— Няма да дойда.
— Добре, както искаш! — отчаях се аз. — Но губиш.
— Ей, глупак! — обърна се към мен Йото, след като повървяхме малко. — Този бе съпругът на Тери.
— Кой? Този захлупеняк, дето стоеше отстрани ли? Шегуваш се.
— Въобще не се шегувам. Вчера, май, им е била сватбата.
— Боже мой! Кога са успя ли да се оженят. Няма четиридесет дни, откакто я чуках за последен път.
— Четиридесет дни не са малко време. Добрите момичета бързо се омъжват.
— Въобще не съм разбрал.
— От къде ще разбереш? Да не би да искаш някой специално да те намери и да те осведоми. Все пак можеше да не се държиш като идиот.
— Не смятам, че съм виновен. Тя можеше поне да ни представи на съпруга си. Накъде сме сега.
— Аз съм към студентското градче, а ти предполагам към стадиона. Днес цял ден си мечтаеш да свършим, за да отидеш на тренировка.
— Вече не ми се тренира. Хайде да пием по едно.
— Добре! — усмихна се Йото. — Но само по едно.
И съвсем скоро седяхме в механа „Възраждане“. Това, всъщност бе механа „Хайдушка среща“, но излязло някакво постановление и я прекръстили. Йото се осведоми защо не употребявам мастика, отговорих му, че не съм опитвал, но сигурно ще се справя и когато дойде сервитьора поръчахме по една мастика. След миг пред нас стояха две запотени чаши с нежно трепкащи кристали. Йото ми разясни технологията за консумация на мастика.
— Поемаш си дълбоко въздух и, без да го изпускаш, отпиваш голяма глътка, колкото се може по-голяма, когато преглътнеш, изпускаш въздуха.
Спазвайки указанията вдигнах чашата и отпих.
— Не чак толкова голяма! — извика Йото.
Оставих празната чаша, преглътнах и изпуснах въздуха. О, небеса! Това бе невероятно изживяване. Повиках сервитьора и поръчах още две мастики, тъй като опитния материал се бе изчерпал, а трябваше да продължа упражненията.
— Слушай, Луд! — наставнически подхвана Йото. — Не трябва да пиеш сто грама наведнъж.
— Нали каза голяма глътка.
— Не взех в предвид твоя стандарт. Значи отпивах малка глътка, около тридесет грама. Една чаша трябва да се пие на три пъти.
Пробвах. Сега беше още по-хубаво. Урокът продължаваше. Неусетно мастиките станаха по шест. Йото отбеляза, че за мен това е едно добро начало. Чувствах се отлично, въобразявах си, че ако съм изпил шест водки щях да съм значително по-пиян. Предложих да пием още по едно. Йото не позволи. Платихме и станахме. О, боже мой! Това не бе истина! Моите здрави крака се огъваха, като че ли са от пластелин. В съзнанието ми се извършиха някакви корекции и ме изби на дивотия. В тоалетната пребих някакъв кретен, за да поизтрезнея. Не се получи особен резултат. Запалих цигара в автобуса, въпреки протестите на Йото, който също не бе от най-трезвите. Един пенсионер ми направи забележка, хванах го за дрехите и го повдигнах. Главата му потъна в облак дим, Йото енергично се намеси. Размина му се, но не му се видя страшно, защото отиде при шофьора и го увери за моето непристойно държание. Автобусът спря и се качи един случайно минаващ милиционер. Той разгледа паспорта ми, записа си нещо и ми го върна. Сигурно имаше някаква работа и не му се занимаваше с мен. Автобусът потегли. На следващата спирка пенсионерът слезе и аз слязох след него. Йото изглежда не забеляза. Дядката влезе в някакъв блок и тогава го застигнах. Той се облегна върху пощенските кутии и вдигна треперещи ръце. Оставих го и тръгнах пеша към студентското градче. Навярно нещо се е случило, губят ми се няколко часа. Беше паднала нощта, когато се усетих пред втори блок. Един познат ме осведоми, че Йото е на петия етаж при някаква Сийка. Тръгнах към входа. Портиерката, като че ли ме бе чакала цял живот. Заключи вратата под носа ми. Разгневих се. Ритнах стъклото и влязох. Портиерката се сви уплашена в един ъгъл. Не предприе нищо, но още същата вечер щеше да напише рапорт, започващ така:
„Студент на име Детелин, отиващ при така наречената Сийка…“
Най-напред се качих до третия етаж и спрях пред стаята на Йото. Почуках, навярно нямаше никой. Заключено. Разбих вратата — наистина нямаше никой. Качих се два етажа по-нагоре. Минах покрай една врата, на която висеше ключ. Превъртях ключа и го сложих в джоба си. След миг някаква колежка се опита да излезе от същата врата, изглежда много бързаше. Вътре настъпи суматоха. Търсеха ключа. Дългоочаквания миг настъпи. Отвътре се разчукаха и молеха за помощ. Помощ ли? Попитах какво трябва да направя. Накараха ме да разбия вратата. О, чудесно! Обичам да разбивам врати. Тази ме поизмъчи малко — бях превъртял два пъти ключа. Когато все пак се правих, трите момичета сърдечно ми благодариха. Подадох им ключа, като ги предупредих да не го забравят повече от външната страна на вратата. Те бяха толкова изненадани, че не успяха да ми кажат това, което мислеха, но предположил го безпогрешно, тръгнах бързо. Върнах се след половин час и спрях пред вратата на така наречената Сийка. Никой не отговори на чукането. Разбих и тази врата. Нямаше никой. В този момент отнякъде се появи Йото и ме задърпа — целият блок бил пълен с ченгета, които ме търсели. Мен? Поизтрезнях малко. Качихме се бързо на покрива и оттам се спуснах, с помощта на Йото, в трети блок, който допираше до втори, но бе с два етажа по-нисък, паднах лошо и изтрезнях съвсем. Излъгах Йото, че съм добре. Внимателно, накуцвайки напуснах трети блок. Портиерката, която се интересуваше повече от тези, които влизаха, отколкото от тези, които излизаха, не ме забеляза.