Преди две години, на 8 декември, на връщане към студентското градче след неописуем запой в ресторант „Зора“ бяха зазидали „2 февруари“, същата улица, на която се намираше къщата на Боги и по която минаваше най-късият път от студентското градче към „Академията на боговете“ — така наричаха нашия институт. В тихата и тъмна нощ изнесли тухли и вар от една наблизо строяща се кооперация и въпреки, че не разполагали с дюлгерски такъми, пък било и тъмно, съградили зид, обхващащ цялата ширина на улицата с височина повече от метър, на който би могъл да завиди и майстор-зидар 6 разряд. Първоначалният им замисъл бил да опашат с тухлен пояс цялото студентско градче, но към 5 часа пристигнали две коли на МВР и ги принудили да преустановят работа.
Улица „2 февруари“ бе една от най-употребяваните в града и още в ранни зори на новия ден се образувало солидно задръстване. Хората слизали от колите си и оглеждали зида, цъкайки с език. Променен бил и маршрута на трите автобуса минаващи по „2 февруари“, което довело до претоварване на останалите пътни артерии — въобще настъпил невъобразим хаос в Кристалния град.
Към 9 часа една милиционерска кола докарала двамата майстори, които под надзора на двама старшини развалила плода на своя труд, а след това им лъснали канчетата и поработили на един от строителните обекти в града по специалността си.
Зидарите седяха от двете страни на Боги и наблюдаваха играта. Всеки от тях държеше бутилка гроздова, която вдигаше синхронно с другата бутилка. Бях се стегнал достатъчно и скоро резултатът бе равен — две на две. Започнахме третата, решителна игра. Зидарите допиха своите бутилки, казаха, че утре са на изпит и легнаха на голия под до гардероба. Пристигна Александър. С него се познавахме добре, имахме общи интереси — алкохола и Светла, която ми бе нещо като любима и преди, и сега. Той бе лудо влюбен в нея. Може би дори бе спал с нея. Не знам, но бе влюбен. Александър седна до Боги и започна мълчаливо да следи играта. Бог наля последните остатъци от ракията в чашите, това ме натъжи безобразно. Започнах да си мисля за неизбежния край на всеки купон и провалих две-три игри. Бог отново ме помоли да се стегна.
Вратата се отвори и в стаята за наше удивление влязоха две красавици, две от суперзвездите в „Академията на боговете“. Те наистина бяха красиви, но малко поизхабени от прекомерна употреба, първото не го твърдя със сигурност, защото отдавна бях минал алкохолната фаза, в която съм в състояние да преценя реалистично женската красота.
— Здравейте, момчета! — поздрави едната. — Бог, ние трябва да спим тук, няма къде на друго място. Утре сме на изпит.
— Такива хубави момичета, а останали без подслон. Заповядайте! — разпери ръце Бог, като че ли в стаята имаше място за още стотина колеги. Това влошаваше положението ми. Вече нямах никакъв шанс да бъда класиран като крайно нуждаещ се и да избегна голия под, но ми бе прекалено весело, за да мисля за такива дребни неща.
— Идваме направо от плажа, пътувахме на стоп. Затова закъсняхме толкова. Ще се поберем ли тук? Прилича на дядовата ръкавичка.
— О, въобще не се притеснявайте! — увери Бог и продължи да играе.
— Каква чудна компания сте се събрали! — отбеляза Тери, която всъщност се казваше Тереза, а другата Гергана — Гери.
— Върхъъъ! — размърда се Върхът и отново заспа.
— О-о и Върхът би тук! — разсмя се Гери. — Разказа ли ви, как от пиене му е изрусяла косата.
— Не, защото отново бе изгубил способността да говори, но Пил разказа — поясних аз.
Последната ни игра се развиваше инфарктно, почти равен резултат към края. Тери и Гери на няколко пъти ни помолиха да престанем с тези карти. Червенокосият побесня и доста остричко ги предупреди да мълчат. Все пак спечелихме последната игра, но това не бе от особено значение, защото установихме, че комарът е незаконен, затова заложените пари се конфискуваха в полза на компанията, а победената двойка трябваше да отскочи до най-близкото заведение и да закупи алкохол. Червенокосия, колкото и да не бе му приятно, и Малкият тръгнаха.
Започваше големият купон. Усилихме касетофона до край и стиснахме празните чаши в трепетно очакване.
— Как е по морето? — попитах момичетата. — Къде бяхте?
— О, на много места. Не си ли спомняш, че се срещнахме преди двадесетина дни в Созопол?