Във втори блок наистина ставаше нещо, пред входа му имаше две гъбарки и милиционер, а други двама охраняваха основните нетрадиционни изходи. Защо е нужно всичко това?
Реших, че не е подходящо решение да се установя в къщата на Боги и продължих. Седях в квартирата на Светла и пиех кафе, Бог лежеше върху нейното легло и с възмущение слушаше подвизите ми. Светла нямаше толкова здрави нерви, от появата ми се мотаеше в кухнята. Изморен се отпуснах на другото легло и заспах.
Сънувах цяла нощ кошмари. Блъсках се в някакви стени. Намирах се в някакво много тясно пространство. Въздухът не достигаше. Удрях яростно с главата си. Стената не устоя и рухна. Зад нея имаше друга стена. Всичко бе безсмислено… Крещях. Бог ме събуди. Преместихме се в кухнята и изпушихме по цигара. Бях плувнал във вода. От питието на самоубийците и слабите любовници хранопроводът ми беше изтръпнал, сякаш бях лежал върху него и затруднил нормалното му оросяване с кръв. Изпих много вода и легнах отново. Кошмарите продължиха.
На сутринта Боги и Светла отидоха на лекции, а аз останах в квартирата. Нямаше да излизам никъде. Заключиха ме отвън.
Деянията, влизащи в раздела „дребно хулиганство“ губеха давност за 24 часа, ако не бъде заловен извършителя. Не твърдя, че това което извърших вчера е дребно хулиганство, но вярвах, че ще бъде окачествено като такова, съжалявах за вчерашния ден, като че ли имаше смисъл да съжалявам. Бях си противен. Мразех се.
Към един се върнаха Бог и Светла и ме нахраниха. Цял следобед играхме шах с Боги. Светла четеше. Вечерта се прибрах в квартирата уверен, че отново съм се преродил. Сутринта от седем имахме важно упражнение — „Основи на социалистическото бъмбариране“. Нов предмет. Трябваше да започнем да го учим от втория семестър, но отново променена програмата. Трябваше на всяка цена да посетя това упражнение. Преподавателят бил вманиачен на тема присъствие. Познавах го задочно. Бог имаше сериозни проблеми при него в началото на лятото.
Събудих се много рано. Часовникът бе спрял, радиото на касетофона не работеше. Облякох се и тръгнах в мразовитата нощ. Един след друг се събуждаха прозорците на околните блокове. Института още не бе отворен. Замръзнал на спирката човек ме информира, че е шест без десет. Ужас! Продължих да скитам из скования от студ град. Влязох в една току-що отворила сладкарничка. Вътре не бе по-топло, но двойното кафе, което изпих, ме съживи. Изпуших цигара пред централния вход на академията и влязох. Чистачките ме гледаха любопитно. Намерих аудиторията, влязох и положих глава върху банката. Стори ми се, че мина много време докато пристигна първата от новите ми колежки. Тя поздрави и попита какъв е този ентусиазъм. Нямаше какво да й отговоря, сведох отново глава и продължих дрямката. Пристигнаха и другите, а после и преподавателя — главен асистент, кандидат на социалистическите науки С.О. Цолов. Изправихме се на крака.
— Вие колега, нов ли сте? — попита другарят С.О. Цолов.
— В известен смисъл, да, но всъщност съм от миналата година.
— Не съм ви виждал досега.
— Миналата година прекъснах за незаверен семестър. Отначалото бях в една друга група при вашият колега Конакчийски, но се оказа, че от канцеларията нещо са объркали и трябваше да се преместя в тази група. — На един дъх изпях замислената лъжа.
— Трудно ще вземете подпис от мен, имате шест отсъствия. Ще говоря с Конакчийски.
Мислех си, че трябва да говоря преди него с Конакчийски или по-добре да намеря незабавно Червенокосия и да отидем заедно. Ще бъде най-добре веднага след този час. След направената проверка бях записан в списъка. Нещата вървяха добре.
С.О. Цолов на няколко пъти изказа дълбоко съжаление за времето, което съм му отнел. Той ценеше много времето ни и обеща, че за компенсация ще отнеме седем минути от почивката ни. Даде ни някаква задача и каза да решаваме. Извадих от задния си джоб една смачкана тетрадка и записах условието. Трябваше да се бъмбарират три производствени величини, като символните им стойност се заменят с реалните за съответните месеци. Изглеждаше невероятно тъпа задача. Ако имах някаква смътна представа как се извършва самото бъмбариране — щях да я реша.