Квартиранта на Йото излезе и останахме сами. Не ми се играеше повече табла. Легнах и пак ми се доспа.
— Какво става с Ели? — подхванах сякаш прекъснат разговор.
— Какво да става, хвана се е с един брус, притежател на „Москвич“, който движейки се прави четири дири.
— Е, май не е само заради „Москвич“-а, доколкото си спомням ти си притежател на „Лада“.
— „Лада“-та е на баща ми и той си я прибра, след като я чукнах леко на бригадата.
— И все пак не е заради „Москвич“-а! — Какво ми ставаше защо злобеех?
— Е, добре. Прав си! Когато ни изоставят или победят, или повалят, никога не признаваме истинските причини, а търсим подлостта, пошлоста, егоизма, сребролюбието победителите. Ели просто ме изостави. Изостави ме! Може би, защото съм лош и слаб мъж, или… каквото си искаш мисли.
Вече съжалявах. Причиних му болка. Виртуозно смених темата.
Някъде нагоре се чу дива музика. Заформяше се поредният купон. Попитах Йото, кой живее там. Той се показа на прозореца и установи „Наши хора!“, а това означаваше много. След миг бяхме в центъра на весела, шумна компания. Не познавах всички присъстващи, но те ме познаваха и вече бяха чули за новите ми подвизи. Ракията свърши. Двама отидоха за алкохол, върнаха се и донесоха промишлени количества вино и коняк. Компанията бавно и съвсем сигурно се опияняваше.
Отнякъде се появи Сержант Джоко. След онзи случай го вкарали в лудницата. За три дни болните и обслужващия персонал се милитаризирали. На петия ден лудницата полудяла. На шестия го изгонили. Баща му го уредил и го изпратили на лечение в чужбина. Там го изтърпели цяла седмица. Екстрадирали го обратно за тяхна сметка. Завръщаше се в института. Имал да взема още два изпита от втори курс. Учебници си търсеше.
Почувствали първите повеи на предстоящата буря, мадамите си тръгнаха. Останахме силна мъжка компания и продължихме. Йото непрекъснато ме убеждаваше, че не бива да правя щуротии, да троша и да се бия. Обещах му и наистина бях убеден, че ще се държа добре. Говорехме с Александър за нещо, от което не мога да си спомня нито дума. Обстановката беше съвсем пияна. Много от нашите съратници нападаха безпаметно в леглата. Свършихме цигарите. Йото и Александър тръгнаха да търсят из блока. Останах сам на масата, не издържах дълго и тръгнах след тях, макар че бях обещал на Йото да не го правя.
В коридора двама се биеха. Познах Александър. Приближих се с мирна инициатива и се опитах да ги разделя. От отворената врата, срещу бойното поле, излезе някакъв и ми стовари няколко тежки удара в мутрата. Опомних се, навярно ми беше сцепена веждата, защото кръв замрежи очите ми. Двамата циркаджии влязоха бързо в стаята и заключиха. Отново погледът ми плувна в кръв, обзе ме ярост и танатос. Вратата бе преграда минимум за емоционалното състояние, в което се намирах. Ударих я и тя се разтвори. Двамата затискаха вътрешната врата. Наивници! Не успях да запазя равновесие и паднах по средата на стаята. Побойниците се възползваха и избягаха преди да съм станал ( като си помисля, така беше по-добре). Влезе Александър, гримиран по-точно и от мен и след минути стаята не приличаше на такава. Всичко, което можеше да се счупи бе счупено, всичко, което можеше да се обърне — обърнато. Едва ли хуните са притежавали по-добър разрушителен талант. Ударих един касетофон с все сила о пода и той се разби така, че и японската фирма производител, би се затруднила да го сглоби отново. Намерих кибрит и се готвех да запаля стаята, когато влезе Йото и задърпа. Бях готов да се бия с него, но не го направих, подчиних се. Йото ме поведе по стълбите към горния етаж. Отдолу се чуваше шум и той ме насърчаваше да внимавам. Милиция! Отведе ме в някаква стая. Исках да се върна, за да обясня какво се е случило, не ми позволи. Легнах на едното легло. Красиво момиче с изящна полупрозрачна нощница спираше кръвта от раните на лицето ми. Йото си тръгна Тя избърса очите ми и прогледнах. Плачеше. Тихо, без глас. Беше прекрасна. Затворих очи. Забравих всичко и си мислех само за нея. Поисках да я целуна, но не й го казах. Боже мой, колко я обичах… Неусетно съм заспал.