Събудих се много рано, часовникът до главата ми показваше 5 часа. Станах. Едно от момичетата на другите две легла се надигна и ме запита какво има. Попитах за добрата фея, която се грижеше за мен тази нощ. Отговори ми, че е отишла да спи при една нейна колежка, но не пожела да ми каже стаята. Написах на един лист „ОБИЧАМ ТЕ!“, поставих го върху възглавницата, чиято калъфка бях изцапал и си тръгнах. В коридора се огледах в едно огледало. Изплаших се. Режисьорите на трилъри нямат толкова добро въображение, за да сътворят подобно чудовище.
Потресен слизах по стълбите. Когато за миг спрях пред стаята на портиерката, отнякъде изникнаха двама в униформи и ми сложиха белезници. Поведоха ме твърде грубо към спрялата пред блока гъбарка. Потеглихме, пуснаха дори сирената — караха чудовище.
В подземната част на МВР-то изпразниха джобовете ми и ме блъснаха в една килия. Мумията, която пъхтеше на нара се оказа Александър — обезобразен, съвсем трезвен и примрял от страх, плачеше и зовеше за майка си. Разказа ми какво се бе случило. След като Йото ме отвел, Александър се скатал в някаква стая, но „проклетия алкохол“, както се изразяваше, го извадил оттам и предал в ръцете на органите. Очаквали и мен, накрая се примирили и тръгнали. Той през цялото време им обяснявал, колко е невинен и мазал тавана и стъклата на патрулната кола с кръв. Закарали го в болницата, за да му вземат кръвна проба за алкохол. Не успели, разбира се, но въпреки това установили, че е пиян, после го докарали тук. Прибрали вещите му и го накарали да подпише някаква декларация, предполагам за нещата, отнети от джобовете му. Александър отказал. Държал се толкова непристойно, че един старшина не издържал и го ударил. Тогава престъпникът сложил ръцете си на гърба и закрещял: „Бийте ме, палачи!“. Това го бил учил по история. Имал добър шанс, защото специална заповед на директора на същото управление изрично забранявала побоя над арестантите. Директорът бил хуманист. Това не е лошо. Александър отново отказал да подпише и му хрумнала интересна идея — нацапал палец в собствената си кръв и го поставил вместо подпис. Вкара ли го в килията. Запял „Интернационалът“, един пиян от съседната килия му пригласял съвсем сполучливо. Милиционерът, който бдял за спокойствието на арестантите успял да ги успокои, едва когато го почерпил с цигара. Александър я изпушил и заспал. Събудил се час преди да дойда и му било много съвестно за всичко, което бе извършил.
Допуши ми се. Повиках бдящия старшина и най-учтиво го помолих за една цигара. Отговори ми, че било забранено. Обясних, че ако не ми даде цигара ще крещя, той сякаш не повярва и аз му демонстрирах, а крещях чудесно. Старшината размаха ръце и извади цигарите си. Почерпи и Александър. Помоли ни да хвърлим угарките навън и да го извикаме, когато свършим. Всъщност беше добър милиционер. Изпушихме цигарите и го повикахме. Той прибра фасовете и направи жест, който би трябвало да означава: „Между нас да си остане!“. Разказах му няколко милиционерски вица. Умря да се смее. Смеех се и аз. Александър скимтеше в ъгъла.
След около час, прекаран чудесно в компанията на нашия пазач ни изведоха. Започнаха скучни, тягостни разпити. Съпрестъпникът ми все още се надяваше, че ще убеди следствените органи в невинността си. Аз отговарях на всички въпроси с „да“, „не“ и любимата ми фраза „не знам“. Дадохме писмени показания. Моите се състояха в изречението: „Не помня, бях пиян!“. Последва едно изтощително разкарване из кабинетите. Имах дори честта да разговарям лично с директора-хуманист. След като разговаряхме близо половин час, той повика един старшина и твърде ядосано попита: „Къде намерихте този стопроцентов идиот?“, а после ни изгони. Преместиха ни в съдебната палата, която бе част от палатата на МВР.
Съдебното заседание се състоя в един кабинет. Председател, съдебни заседатели, прокурор и в известна степен наш адвокат бе един, в момента цивилен, следовател — капитан. Една жена пишеше на машина. Извикаха свидетелите — двамата побойници и един милиционер. Дадоха показания. След това предоставиха думата на Александър. Разказа следното „Пили сме много, свършили сме цигарите. Той почукал на вратата на съседната стая, оттам излязъл единият от свидетелите ( по-високият) и му демонстрирал уменията си по източно бойно изкуство. После съм се появил аз с идеята да ги разтърва…“ Свидетелите твърдяха нещо съвсем различно. Странно! Предоставиха ми възможността да се изкажа и аз повторих почти същата версия, която чистосърдечно разказах на директора на МВР-то. След дълго пиянство, съм излязъл да се поразтъпча и съм видял баба си, зарадвал съм се и съм се затичал да я прегърна, в това време излязъл единият от свидетелите (по-високият) и отмъкнал баба ми. Влязъл съм тихо, на пръсти в тяхната стая и съм си взел баба си, а свидетелите от яд преобърнали и изпочупили всичко, след това се впуснали да ме преследват. Оставил съм баба си на сигурно място (тя пък взела та починала преди 4 години, бог да й прости) и съм побягнал от преследвачите. Паднал съм по стъпалата и за това имам толкова нещастен вид. Това е. Имам чувството, че не ми повярваха. Председателят нареди на машинописката да не записва това показание. Жалко! Заседанието продължи с разпит на милиционера…