Съдът се измори и прочете предварително напечатаната присъда. Безпристрастната Темида, която мълчаливо висеше над главата на председателя, раздвижи везните си сякаш искаше да го удари. 15 дни принудителен труд за дребно хулиганство. Съдът каза, че трябва да сме му благодарни, защото нашето деяние трудно може да се класифицира като дребно хулиганство. Това донякъде беше истина.
Преместиха ми отново в МВР-то. Седнахме в нещо като чакалня. Александър продължаваше да хленчи и ме вбесяваше. Като че ли кой знае какво се е случило. Ще ги изкараме тези 15 дни, голяма работа. Ще ни освободят 2 дни преди Нова година. Лошото бе, че щяха да ни свалят косите, а аз съм ръб без коса, но…
След около час ни повикаха в една стая и ни обясниха, че присъдата ще влезе в сила след една седмица. Трябваше да се явим следващия четвъртък в осем сутринта. Една седмица е много време.
— Преди да си тръгнете, трябва да изтупате пътеките! — нареди един старшина, който навярно току-що бе дошъл на работа.
— Не позна! — отговорих зарадвано. — За този вид работа си има хора, които получават заплати.
— А бе, ти къде се намираш? — изкрещя той. Оле, колко бе страшен!
— Като се оглеждам и все ми се струва, че сме в някоя зоологическа градина.
— Сега ще видиш една зоологическа градина!
Той се засили към мен. Бях сигурен, че няма лоши намерения и го посрещнах с гордо вдигната глава. Това съвсем го обезкуражи.
— Хващайте веднага пътеките!
— Хайде, Луд, дай да изтупаме тези проклети пътеки! — подхвана Александър, който се беше опуснал от страх и миришеше.
— Пъзльо! — не сдържах разочарованието си.
— Хайде, момчета — пътеките! — обади се по-спокойно същият старшина след като ни върнаха вещите.
— Няма! — поддържах спокойния тон.
— Няма да излезете оттук, докато не ги изтупате!
— Добре! — казах, като че ли след миг ще заспя и изкрещях. — Добре! — повторих, усмихнах се и изкрещях отново.
В Стаята нахлу началникът и старшините се изпънаха.
— Какво става тук? Тези идиоти още ли не са се пръждоса ли?
— Другарю подполковник, те не искат да изтупат пътеките.
— Махайте ги веднага! — изсъска и излезе, удряйки здраво вратата.
Дадоха ни да подпишем декларация, че срещу нас не е проявено насилие. Наистина не бе проявено, но в напечатаната декларация имаше правописна грешка. Не, че отказвах да я подпиша, просто обърнах внимание. Това взриви нервите на моя опонент, той скочи, повали ме на земята и започна да ме рита безмилостно. Отново крещях, този път имах достатъчно основание. Не усетих кога е влязъл директорът-хуманист, но видях колко енергия употреби, за да усмири подивелия си подчинен. После го изгони и нареди веднага да бъдем изхвърлени. Изхвърлиха ми. Минах и без декларация.
Александър се ядосваше, че е толкова лош и пропаднал. Не го слушах, трябваше да намеря Червенокосия. Развих му плана си, но той отказа, навярно беше прозрял, че е опасно да дружи повече с мен и тръгна в друга посока. Къде ли можеше да се пилее Пил.
Във „Факел“ срещнах Терцата. Той ми даде някаква мижава информация. Обиколих три-четири квартири и когато отчаян и изморен от дългото тичане влязох в „Зора“, за да изпия халба бира, го намерих. Седеше с някакъв непознат и пиеше. Разказах му всичко и тръгнахме. От една квартира купихме уиски, а после и кутия бонбони. Пил влезе в съдебната зала и след десет минути излезе сияещ. Наказанието ми било заменено с глоба в размер на 50 лева. Опитал да оправи и Александър, но рушветът бил прекалено скромен. Бяхме се класирали в последния момент. Утре щяло да бъде късно. Задлъжнях към Червенокосия с 80 лева и почерпка, разбира се.