В къщата на Боги бе доста студено. През отворения прозорец нахлуваше ледения дъх на мразовитата декемврийска нощ. Направих си компрес за лицето. Погледнах в огледалото и видях картина на художник-модернист. Дълго пушех и размишлявах.
Събудих се на другия ден и до вечерта не излизах никъде. Привечер пристигнаха Боги и Светла. Прекалиха с морализма и си тръгнаха.
Сутринта на следващия ден тренирах на стадиона. А когато се прибрах, Александър ме чакаше пред квартирата. Заместник-ректора проф. Иванов наредил да се явим незабавно при него. Това не ме касаеше особено. Александър бе поизтрезнял от уплахата и сега непрекъснато се питаше какво да прави.
Казах му, че няма да изнасилвам ситуацията и ще оставя всичко на самотек. Няма да се явя при професор Иванов, защото няма какво да му кажа. Разказах как съм се отървал от принудителния труд, като изтъкнах, че е твърде късно и той да се отърве по същия начин. Той каза, че ще намери някакъв друг начин, защото не иска да бъде затворник и никога, за нищо на света няма да стане, а ако по силата на някакви ненормални обстоятелства се превърне в такъв ще предпочете да премине в небитието, тъй като се е родил свободен човек. Попита ме за някакъв сигурен начин да влезе в болницата. Развих му няколко варианта, но с оглед на положението, най-сигурният би бил инфекция на крака. Бях го правил в казармата и си спестих пет месеца чанч и унижения. Трябваше да си купи игла и спринцовка за еднократна употреба и да си инжектира половин кубически сантиметър нафта между палеца и показалеца, ако има шанс не му отрязват крака, престоява месец-два в болницата, напълват го с антибиотици и пълни упойки, а след това го изписват и още три-четири месеца е нетрудоспособен. Александър реши, че в краен случай ще пробва описаният метод, освен това няма да се яви при Иванов, защото и той няма какво да му каже и си тръгна, а аз легнах и спах до тъмно.
Вечерях в студентския стол и се отбих в „Напредък“. Там седеше Йото с Малкия и още двама. Йото бе ужасяващо пиян. Малкият каза, че не е изтрезнявал от три дни. Отказах да пия, не защото отново бях решил да ставам нов човек, просто, колкото и да не е просто, не ми се пиеше. Помогнах да отнесем Йото. На излизане съборихме две кофи за боклук. Моментално изникна патрулната кола, през последните 3–4 дни непрекъснато циркулираше около студентския град.
— Пак ли ти, бе? — облещи се старшината.
— Този път съм съвсем трезвен. Ето! — приближих и духнах в лицето му. Той така се изненада, че не отрони дума повече, качи се в лунохода и отлетя. Във втори блок не ме допуснаха, поверих Йото на другите и влязох в студентската сладкарница. Взех си кафе и кола и седнах на една полупразна маса. Тези, които седяха до този момент на масата се разбързаха и станаха, малко по-късно ги видях на съседната маса. Заведението се пълнеше все повече и повече. Скоро щяха да пуснат някакъв филм по видеото. Празни места не останаха, освен на моята маса. Столовете бяха заварени и не можеха да се местят. Някои влизаха, оглеждаха се и си тръгваха, никой дори не попита свободни ли са местата, това бе чудесно. Реших да остана до края на работното време. Взех си още кафе. Пристигна Пил и седна при мен. Сега вече е повече от сигурно, че другите два стола ще си останат празни.
— Яко си закъсал, Луд!
— Не бих казал. Две-три пиянства — голяма работа.
— Ти какво разбираш под закъсване?
— Ще се оправя! Слушай, Пил, искам да се любя с някоя!
Червенокосият се разсмя гръмко и това ме раздразни.
— Какво се смееш?! Искам да се любя. Имам нужда от любов.
— И с каква мадама искаш да го правиш?
— С каквато и да е. Всъщност, да не е някоя мръсотия.
— С богиня? — Пил отново се разсмя.
— Престани да се смееш.
— Предизвикваш ме. Не мога да си представя някоя, която ще пожелае да легне с теб.
— Глупак!
— Пробвай! Попитай която си поискаш жена в тази сладкарница и чуй отговора й! — Червенокосият, май, беше прав. — Всъщност познавам един рисков фактор, мога да ти го осигуря за утре вечер.
— Много ли е скапана?
— Напротив — страхотна мадама, това ще ти го декларира всеки виетнамец в околността. — Пил продължаваше да се смее. — С малко повече шанс може да се отървеш само с някое катарче.
— Добре, доведи ми я утре!
— Ще ти я доведа, но се запаси с антибиотик, защото тя не си носи.
Допих си кафето и си тръгнах.
Пристигнаха с Пил на другия ден след обяд. Червенокосият веднага изчезна. Когато я докоснах забравих всичко. А тя беше наистина страхотна.