— Как върви събирането на подписите?
— Благодаря, добре! — отговорих обезкуражаващо.
— Ще ходиш ли довечера на стадиона?
— Какво да правя на стадиона?
— О-о, май си забравил! Масовите студентски кросове по случай края на семестъра.
Спомних си. В края на всеки семестър студенти тичаха из града като малоумни. И не от някакъв ентусиазъм, а за да вземат подпис по физкултура. Тези кросове бяха нещо съвсем обичайно и не впечатляваха никой. Как бих могъл да забравя. Имах четири заверени семестъра, което означаваше, че съм участвал в четири инициативи на катедра „Гуменка“. След всяка от тях си обещавах, че упражнението по физкултура ще ми стане първостепенна грижа през следващия семестър и все не се получаваше. Договорихме се да се чакаме в шест без десет пред „Напредък“ и той си тръгна.
Събудих се към пет и разритах Йото. Оказа се, че и той трябва да тича. Извини ми се за тази сутрин. Опитах се да му поговоря, но не се получаваше АЗ да говоря за вредата от алкохола и пиянството. Излизаше иронично и цинично.
Пил ни очакваше и тръгнахме към стадиона. Срещнахме първите групи ( пускаха ни на групи, за да не задръстим движението в града). Преподавателите мръзнеха пред лекоатлетическата писта. Йото ме отведе при нашия. Виждайки ме преподавателя остана много учуден, но все пак се подписа на листчето, където бях написал трите си имена и факултетен номер. Трябваше да изчакаме да стартират пет групи пред нас. С Йото бяхме 17 серия. Пил също. Към старта приближиха Малкият и Върхът. Добра компания се учреди, като че ли ще ходим на купон.
Един от преподавателите изпляска глухо и ние стартирахме. Маршрутът ми беше до болка познат и измислен с толкова любов, че не можеше да съкрати, особено през зимата. Минаваше в подножието на хълма, върху който се намираше градският спортен комплекс, около четири кръчми. Бе толкова студено, че тичах с удоволствие. И петимата се движехме с бодро темпо в началото на групата, ако отстрани непознат човек ни наблюдаваше едва ли би прозрял пиянските ни наклоности. Финиширахме. Нашият асистент разписа на Йото книжката, а мен ме прати отново на старта. Такъв беше регламентът. Пил и Върхът също бяха на старта. Нямаше как, освен това си го бяхме заслужили. Йото и Малкият си тръгнаха, а ние стартирахме отново, в 36 серия ( за купата „Умен съм“). На моят преподавател пак му се стори недостатъчно. Хрумна ми да го ударя и да си тръгна, но си спомних за баса с Пил. Той нямаше да участвува в тази обиколка и беше отвратително щастлив. На старта застанахме с Върхът. Пробягахме отново трасето и получих скъпоценния подпис. Този семестър имам късмет с преподавателя. Във втори курс януари, бягах пет дни по три кроса и още пет дни по стъпалата на катедра „Гуменка“. Тръгнах си. Върхът стартира отново. Не му вървеше с тази „физкултура“. И като Шварценегер да стане, пак ще има проблеми с нея.
На следващия ден нямах никакви проблеми, взех полагащите ми се три подписа. Следобед тренирах на стадиона.
Настъпи денят на истината — сряда. Пристигнал в аудиторията преди всички, седнах и разлистих вчерашните вестници. Влезе другарят С.О.Цолов. Прибрах вестниците и скромно наведох глава. Имах добър план. Преподавателят се правеше, че не ме забелязва, но предполагам му въздействувах, защото явно бе неспокоен. Той забравил това, което искал да ни каже, но нямало нищо страшно — втория семестър сме щели да се видим отново, тъй като изпита по „Основи на социалистическото бъмбариране“ излизал през юли. Затова ще ни даде подписи и ще ни освободи. Но ще даде подписи на колегите, които го заслужават.
В това време вратата се отвори широко и влезе Йото, влезе по такъв начин, че на всички стана ясна алкохолната фаза в която се намираше. Седна до мен и се опита да ми каже нещо. Алкохолните пари завоалираха главата ми и за малко да му вляза в положението. Йото положи прилежно глава върху банката и заспа.
Вземането на подписи бе мъчителна процедура. С.О.Цолов проверяваше отсъствията, извинени ли са и тетрадката за упражнения на всеки от колегите. От първите десет, на четирима отказа подпис. Асистентът прочете името на Йото и аз го сръчках. Той бързо разбра какъв е проблема, стана и олюлявайки се приближи до катедрата. Още докато извършваше придвижването, преподавателя отбеляза, че е безсмислено — имал толкова отсъствия, че дори да са извинени, няма да получи подпис. Това не обезсърчи Йото.
— Добре, другаря С.О.Цолов, имам един въпрос към вас, ако ми отговорите правилно — ще напусна института, ако не ми отговорите — ще ми дадете подпис, без да ми гледате отсъствията. — И без да дочака отговор от смаяния асистент, Йото запита: — Кажете ми трите имена на Карл Маркс!